Джеймс Купър - Лоцманът

Менюъл поглеждаше мрачно и недоволно ту победителите, ту остатъците от отряда си, докато по заповед на сержант Дрил англичаните от предпазливост бързаха да завържат войниците му. Виждайки бледото и разстроено лице на Грифит, той изля яда си върху него:

— Ето какво става, когато не се спазва военната дисциплина! Мога да кажа, без да се хваля, че зная много добре изискванията на военната наука и ако командуването беше в мои ръце, щях да разположа постове навсякъде, където е необходимо. Тогава нямаше да ни изловят като зайци в дупката им, откъдето ги изкарват с пушек от сяра, ами щяхме да се сражаваме на открито поле или да издържим най-малко два часа между тия стени срещу най-добрия полк с нашивки на крал Джордж.

— Защищавай предните укрепления, преди да се отдръпнеш в крепостта, подкрепи го Бъроуклиф. Да, такива са повелите на военната наука. Но ако бяхте се скрили, както трябва, в заешката си дупка, и досега щяхте да си припкате свободно из това уютно убежище. Тази сутрин някакъв селяндур на минаване край тази гора съзрял въоръжени хора в непозната униформа. Търтил той към скалите с намерение да се хвърли в морето — ето докъде може да доведе понякога страхът такива като него! Но, за щастие, срещна мен и аз от човещина му спасих живота, като го накарах да дойдем тук. В науката има много мъдрост, достойни мой брате по оръжие, ала понякога невежеството е за предпочитане.

— Вие надвихте, сър, затова имате право да се шегувате — отвърна Менюъл, като седна мрачно на един камък от развалините и впери тъжен поглед в безжизнените тела на войниците, натъркаляни в нозете му. Но тези хора бяха мои деца и ще ме извините, ала не мога да бъда весел като вас! Ах, капитан Бъроуклиф, вие сте войник и знаете да цените войнската доблест! Аз взех тия момци, които сега спят тъй спокойно на тези камъни, от ръцете на самата природа и направих от тях гордостта на нашата професия. Промених ги така, че те не бяха вече хора, а храбреци, които ядяха и пиеха, обръщаха се кръгом и маршируваха, пълнеха пушките си и стреляха, смееха се и тъгуваха, говореха и мълчаха само по моя заповед. Що се отнася до душата, тя беше обща за всички и принадлежеше изцяло на мен!… Охкайте, деца мои, охкайте, колкото си искате — сега вече няма нужда да пазите тишина. Виждал съм куршум на мускет да изпокъса копчетата от мундирите на петима войници, строени един до друг, без да им причини нито една драскотина! Аз винаги съм могъл да изчисля точно колко войници са нужни за една обикновена операция, ала тази проклета разбойническа работа ме лиши от най-ценните ми съкровища!… Стойте свободно сега, деца мои, и пъшкайте, това ще облекчи болката ви.

Бъроуклиф като че ли до известна степен споделяше чувствата на своя пленник, защото му каза няколко утешителни думи, като същевременно следеше как хората му се стягат за път. Най-после ординарецът му доложи, че са направени криво-ляво носилки за пренасяне на ранените, и попита ще заповяда ли капитанът да се прибират в казармата.

— Виждал ли е някой кавалеристите? — запита Бъроуклиф. Къде може да са се дянали? Дали знаят, че тази част от неприятелския отряд е открита?

— Само че не от нас, ваше високоблагородие — отговори сержантът. Те тръгнаха покрай брега още преди да бяхме напуснали скалите и казаха, че техният офицер възнамерявал да претърси брега. По протежение на няколко мили и навсякъде да вдигне тревога.

— Остави ги! Само за това ги бива тези контета! За нас, пехотинците, военната слава е, кажи-речи, толкова непостижима, колкото повишението в чин. Ние, Дрил, сме само изродени потомци на героите от Поатие 64 64 В битката при Поатие (1356 г.) английските пехотни стрелци разбили напълно френската рицарска конница. Б.пр. . Разбираш ли ме, сержанте?

— Ваше високоблагородие, изглежда, загатва за някакво сражение между войските на негово величество и французите — отвърна вестовоят, който не можеше да схване добре какво означава погледът, хвърлен му от офицера.

— и, драги, май си се шашнал от победата! — възкликна Бъроуклиф. Я, ела насам да чуеш разпорежданията ми. Как мислиш, мистър Дрил, не получихме ли от тази утринна забава повече чест и плячка, отколкото можем да носим със себе?

— Не мисля така, ваше високоблагородие, ние с вас имаме широка гърбина, която не се превива под прекомерен товар от тоя род — допълни с многозначителен тон капитанът. Ако оставим алчните драгуни да подушат тая работа, те ще се втурнат, зяпнали като глутница гладни хрътки, и ще отмъкнат най-малко половината слава и положително цялата плячка.