Джеймс Купър - Лоцманът

— Да бъде проклет часът, когато напуснах армията и поставих войниците си под командуването на цяла банда насмолени куртки! — промърмори Менюъл, тръгвайки да изпълни заповедта, дадена му с такъв властен тон, че не посмя да възрази. Да изпуснем такава рядка възможност за изненадващо нападение и хубава плячка! Но кълна се в правата на човека, че ще си устроя лагер, както се полага! … Хей, сержанте, отдели един ефрейтор и трима войници и ги разположи по края на гората. А пред укреплението ни постави часовой и изобщо да въведет тук известен ред и дисциплина.

Грифит изслуша това нареждане твърде неодобрително, но тъй като очакваше лоцманът да се върне преди разсъмване, защото виделината би разкрила недостатъците на маскировката им, се въздържа да се намеси. Така че Менюъл имаше възможност да наблюдава със задоволство как малкият му отряд се разположи в пълен боен ред според собственото му разбиране, след което се настани с Грифит и хората си в едно of сводестите помещения на развалините, чиито отворени и изкъртени врати като че ли сами ги канеха да влязат. Войниците легнаха да почиват, а двамата офицери решиха да бо-дърствуват и да убиват времето си ту в разговор, ту в размишления за всякакви неща, каквито можеха да хрумнат на хора с толкова различни характери.

Така в лениво спокойствие и мрачно очакване течеше час след час, докато най-после се съмна и стана опасно да се държат часовои на такова място, където можеше да ги види всеки скитник, който минеше край гората. Менюъл се противопостяваше на всякакви изменения, които биха противоречили на военните правила. Когато спореше с морски офицер, той стигаше в тактическите си доводи до крайност. Този път обаче началникът му се оказа непреклонен и единствената отстъпка, която капитанът успя да изтръгне, беше разрешение да постави един часовой пред входа на избата, но без да излиза извън разрушените стени на сградата. След тази малка промяна в досегашния ред отново прекараха няколко часа в мъчително очакване на времето за действие.

Чуха се пърише изстрели от „Бързи“ и опитното ухо на Грифит тутакси позна, че те не идват от шхуната. А, когато в далечината забумтя честа и ожесточена канонада, Грифит едва успя да сдържи себе си и своите другари в границите на благоразумието, налагано от тяхното положение. Когато обаче заглъхна и последният изстрел, никой не напусна избата. Сега догадките за резултата от боя се замениха с догадки за участниците в него. От време на време някои от войниците вдигаха глава от каменните отломки, използувани за възглавници, на които търсеха тревожна и кратка отмора, и като се ослушваха в стрелбата, пак лягаха да спят, сякаш никак не ги интересуваше изходът на боя, в който нямаха никакво участие. Други, по-любопитни и не толкова сънливи, сипеха щедро остроти по адрес на сражаващите се или се мъчеха да определят по звука развоя на битката.

Когато всичко утихна, Менюъл пак замърмори:

— Само на две мили от нас, изглежда, е паднала голяма веселба, мистър Грифит, каза той. Ако не бяхме се заврели под земята, можехме да участвуваме в нея и да претендираме за дял от славата. А, и сега още не е късно да излезем на скалите, откъдето корабите ще ни виждат и може да заслужим пай от плячката.

— Един кралски тендер не е кой знае каква плячка — отвърна Грифит, а и Барнстейбъл няма да има особена полза, ако задръсти палубата си с излишни хора.

— Излишни ли? — възмути-се Менюъл. Двайсет и трима добре обучени и подбрани морски пехотинци могат да свършат сума полезна работа. Вижте тия юнаци, мистър Грифит, и кажете излишни ли са в момент на опасност.

Грифит се усмихна, погледна спящите — защото, когато стрелбата престана, всички отново налягаха — и неволно се залюбува на атлетическнте, мускулести тела, натъркаляни из мрачната изба във всички пози, които би могла да подскаже умората или фантазията. След това очите му се спряха на пирамидата от пушки. Дори в това тъмно помещение слънцето се отразяваше ослепително от блестящите цеви и излъскани щикове. Менюъл следеше със скрита радост посоката на погледа и изражението на лицето му, но се сдържа и с нищо не издаде чувствата си, чакайки отговора на Грифит.

— Зная, че при нужда ще се държат като истински войници — каза Грифит. Но, я слушай! Какво говори часовоят?

— Кой е там? Какъв е тоя шум? — повтори часовоят, застанал пред входа на избата.

В същия миг Менюъл и Грифит скочиха и се заковаха на място, като се стараеха да не вдигат никакъв шум и се ослушваха напрегнато да разберат какво бе разтревожило часовоя. Мина цяла минута в мъртва тишина.