Джеймс Купър - Лоцманът

— А ако не се явите в уречения час — възкликна Грифит, като видя, че лоцманът се готви да тръгне, къде да ви търся и как мога да ви помогна?

— Не ме търсете, а се върнете на кораба си. Аз съм прекарал младостта си на тоя бряг, добре познавам местността и ако се наложи, мога да напусна острова в тая маскировка тъй лесно, както съм дошъл тук. В такъв случай забравете ме съвсем и мислете само за работата, която имате да вършите.

Лоцманът махна мълчаливо с ръка за „сбогом“ и изчезна. Няколко минути младият човек остана неподвижен, мислейки за тоя необикновено надарен и неуморен човек, с когото тъй неочаквано го бе събрала съдбата и с чиято участ по силата на непредвидени обстоятелства толкова тясно бе свързано собственото му бъдеще. Когато най-после се отърси от тия мисли, предизвикани от неотдавнашните събития, той навлезе между развалините и като огледа бегло полуразрушеното здание, веднага се убеди, че в него има много потайни кътчета, където може да скрие хората си, докато дойде лоцманът, и обяви, че е ударил часът да се опитат да уловят страстните ловци или да се възползуват от тъмнината, за да се върнат на „А риел“.

Настъпваше оная късна доба, която моряците наричат сутрешна вахта, и Грифит се промъкна до края на горичката и се ослуша дали не се чува някакъв шум или врява от гонитба. Когато стигна място, откъдето можеше да различава макар и смътно предметите, младият човек спря и се помъчи да разучи внимателно околната обстановка.

Бурята се бе поукротила, но между голите клони на дъбовете, виеше тъжно неспирен поток морски въздух, който усилваше мрачността на нощната картина. На половин миля, на фона на светлата ивица, която постепенно се разгаряше над океана, се очертаваше гордият силует на манастира „Света Рут“ и от време на време младият моряк като че ли виждаше белите шапки пяна на все още развълнуваната му любима стихия. Вятърът донасяше ясно до слуха му глухия, провлечен рев на прибоя, който блъскаше тежко брега или се нахвърляше с бясна сила върху непоклатимата преграда на скалите. В такова време и на такова място младият моряк не можеше да не се замисли върху превратностите на съдбата в опасната му професия. Само няколко часа бяха минали, откакто той, напрягайки цялото си умение и всичката си енергия, бе управлявал огромния кораб, на който сега в открито море, далеч от брега, спяха спокойно неговите другари. А той стоеше тук и чакаше хладнокръвно опасността. Спомените за родното място, за Америка, за неугасимата му младежка любов, за добродетелите и обаянието на любимата се въртяха в главата му като бясна вихрушка, все пак приятна за пламенното въображение на младия човек. Той закрачи бавно към манастира, когато изведнъж до ушите му стигна шум на стъпки — несъмнено отмерена крачка на войници. Този шум се усилваше, отрядът полека-лека се приближаваше и след няколко секунди Грифит, отърсил се мигновено от мечтите, видя хора, които маршируваха в пълен боен строй към края на гората, откъдето той току-що бе излязъл. Отдръпвайки се бързо в гъстата сянка на дърветата, той проследи движението на групата и разбра, че тия хора също искат да се скрият. Тогава реши да се обади.

— Кой е? И какво търси тук? — подвикна той.

— Страхливец, който се крие в шубраците като заек или скача от дупка на дупка като пристанищен плъх! — отговори мрачно Ме-нюъл. Промъквам се край неприятеля на по-малко от пушечен изстрел и не смея да стрелям даже по предните му постове, защото дулата ни са запушени от оня всеизвестен гасител на барута, който се казва предпазливост. Ей богу, не ви пожелавам, мистър Грифит, да изпитате някога дяволското изкушение, което изпитах преди малко. Да запратя малко сачми в оня кучкарник, макар и само да из-ночупя стъклата му и да пусна нощен въздух на оня пияница, дето хърка и изригва парите на чудния южен елексир… Дайте си ухото, господин Грифит, да ви кажа една думички.

Двамата офицери се поотдръпнаха, за да си поговярт насаме, но изглежда, че не можаха да се спогодят, защото, когато се приближиха отново до войниците, Менюъл все още продължаваше да излага плановете си и да увещава Грифит:

— Аз мога да завзема старата тъмница, без да събудя никого. И помислете си, сър, колко много освежително питие, достойно да смаже гърлото на един джентълмен, можем да измъкнем от тамошните изби!

— Щуротии и дивотии! — тросна се Грифит. Не сме нито кокошкари, нито акцизни агенти, та да се ровим в мазетата на английските дворяни, капитан Менюъл. Ние сме честни хора, които се борят за своята кауза — освобождението на своята родина. Заведете пехотинците си в развалините, да си починат там. А, като се съмне, може да се намери работа за тях.