Джеймс Купър - Лоцманът

— Имаме ли в лодката въже, да го вържем за харпуна, който мъкнеш със себе си и в хубаво, и в лошо време?

— Аз никога не минавам от шхуната в лодката, без да взема всичко, което може да ми потрябва, сър — отговори кормчията.

— Ах, колко е приятно за старите ми очи да гледат тази бъчва!

Барнстейбъл погледна часовника си, после отново скалите и се провикна весело:

— Хайде, гребете здраво, юнаци! Няма какво да чакаме повече. Да промушим с харпуна тоя нахалник!

Матросите нададоха радостен вик и дори по мрачното лице на стария кормчия пробяга нещо като усмивка. Велботът подскочи напред като бърз кон, устремен към целта. Докато лодката се носеше в посоката, където се намираше китът, Дългия Том вдигна исполинското си тяло от мястото при кърмата и се прехвърли на носа, където почна да се готви за удара, който трябваше да нанесе на кита в решителния миг. Половин кълбо харпунено въже беше поставено в нозете на Барнстейбъл. Той приготви също едно весло, за да управлява лодката с него вместо с кормилото, което беше свалено, за да може в случай на нужда велботът да прави лесно остри завои на място.

Морското чудовище не забелязваше приближаването им и продължаваше да се забавлява, като ту изхвърляше високо във въздуха две водни струи, ту пляскаше по вълните огромната си опашка с грациозна, но страшна сила. Когато обаче смелите моряци се озоваха на няколкостотин метра от кита, той изведнъж гмурна главата си под водата, като издигна без особено усилие огромното си туловище няколко стъпки над повърхността, размахваше яростно опашка и издаваше съскащ звук, който приличаше на вой на вятър.

Кормчията стоеше изправен, вдигнал харпуна готов за удар. Но, като видя, че животното зае такава застрашителна поза, той махна с ръка на командира, който моментално даде знак на матросите да престанат да гребат. Китоловците останаха няколко минути в това положение, докато китът пляскаше бързо с опашка по водата и тези удари отекваха глухо в канарите като оръдейни изстрели. След тази буйна проява на страшната си сила чудовището отново се потопи в родната си стихия и изчезна бавно от погледа на своите преследвачи.

— Къде се дяна това животно, Том? — извика Барнстейбъл, щом китът се скри.

— Гмурна се, сър, но скоро ще изплува — отговори кормчията, чиито очи горяха от възбуда. Ако продължи в същата посока, след малко ще забие нос в дъното, а след това ще му се прииска пак да глътне чист въздух. Да се отръпнем няколко сажена по-надясно, сър, и ви обещавам, че няма да го изпуснем.

Предположенията на опитния стар моряк се потвърдиха. След няколко минути водата до тях се разтвори и във въздуха се издигнаха нови струи, а после и огромното животно изскочи наполовина от морето и отново падна, при което вдигна вълни и пяна като кораб, за пръв път спуснат на вода. След тази маневра китът се заклати тежко по вълните, сякаш си почиваше от продължителните усилия.

Барнстейбъл и кормчията следяха внимателно и най-малкото му движение и когато най-после той се поуспокои, лейтенантът заповяда на гребците отново да раздвижат веслата. Няколко дълги и енергични замаха и велботът се озова до самия кит, като почти докосваше с носа си единия от плавниците му, който от време на време, когато животното се поклатеше лениво, изскачаше от водата. Кормчията се прицели много точно с харпуна и после го хвърли с такава сила, че целият му наконечник се заби в тялото на кита. В същия миг, когато нанесе удара, Дългия Том извика с все гърло:

— Двете назад!

— Двете назад! — повтори Барнстейбъл.

Матросите изпълниха тази заповед, като с дружни усилия измъкнаха лодката чрез заден ход от обсега на страшния противник. Изплашеното животно обаче и не мислеше за съпротива. Не подозирайки собствената си сила и слабостта на своите врагове, то потърси спасение с бягство. Когато железният наконечник на харпуна се заби в тялото му, обърканото чудовище постоя за миг вцепенено, после замахна с огромната си опашка така, че цялото море наоколо се развълнува, и изчезна със светкавична бързина сред облак пяна.

— Не го изпускай! — завика Барнстейбъл. — Дръж, Том! Той пак се издига!

— Слушам, сър! — отвърна хладнокръвно кормчията, като улови въжето, което се размотаваше с опасна бързина, и го преметна през планката, поставена специално за тази цел в носовата част на велбота, за да се развива по-фавно. Най-после въжето се опъна с трептене над водата, показвайки мястото, където трябваше да се очаква повторната поява на животното. Барнстейбъл бе насочил носа на лодката към тази точка още преди изплашената и ранена жертва да се издигне отново на повърхността. Сега вече китът не се забавляваше, а се носеше стремително напред, порейки вълните. Разяреното животно влачеше велбота подире си със страшна скорост и от време на време изглеждаше като че ли океанът ще погълне малката ладийка. Като видя, че водните струи, които жертвата отново изхвърли високо във въздуха, са обагрени с кръв, Дългия Том вдигна ръка и извика ликуващо: