Джеймс Купър - Лоцманът

Докато младият кавалерийски офицер не сваляше очи от велбота (защото лодката, която виждаше, беше именно, велботът от шхуната), часът, определен за явяването на Грифит и неговите другари, изтече и Барнстейбъл с неохота реши да изпълни дадените му нареждания, като ги остави сами да намерят начин да се върнат на „Ариел“. Лодката стоеше до самия край на прибоя и откакто изгря слънцето, очите на екипажа й бяха обърнати жадно към скалите в напразно очакване на сигнала, който щеше да ги призове да се приближат до брега, за да вземат тримата разузнавачи. Поглеждайки тревожно за ч двайсети път часовника, а после — брега, лейтенантът възкликна:

— Каква прекрасна гледка, мистър Кофин, само че твърде поетично зп твоя вкус. Струва ми се, че повече ти харесва тинята, отколкото твърдата земя.

— Аз съм роден в морето, сър — отговори кормчията от уютното си местенце, където, както винаги, се бе разположил на съвсем малко пространство, — на човек е присъщо да обича родното си място. Не отричам, капитан Барнстейбъл, че с голямо удоволствие бих пуснал котвата на дъно, което няма да одере кила, но, все пак нямам нищо против твърдата земя.

— А аз, Дълги Том, никога няма да й простя, ако се случи нещо с Грифит по време на тази експедиция — забеляза лейтенантът. Този лоцман май го бива повече на вода, отколкото на terra firma.

Кормчията обърна мрачното си лице към командира и отговори натъртено:

— Откакто съм по вода, сър, тоест откакто за пръв път съм получил матроска дажба, а съм се родил, когато корабът минавал през Нантъкетските плитчини, — не зная лоцман да се е явявал така навреме като тоя, на когото се натъкнахме вчера, когато изпълнявахме „кучешка вахта“.

— Да, тоя човек се държи като истински мъж. И макар че положението беше сериозно, той доказа, че отлично си разбира работата.

— Матросите от фрегатата ми разправиха, сър, че си играл с кораба като с пумпал — продължи кормчията, а за такъв кораб, е много опасно да докосва дъното!

— Не е ли така и с нашия велбот, мистър Кофин? — извика Барнстейбъл. — Дръж го по-далеч от прибоя, че, току виж, ни изхвърлил на брега като празна бъчва. Не забравяй, че не можем всички да газим като теб на два сажена дълбочина!

Кормчията погледна невъзмутимо пенестите вълни, които се спущаха от върха на талазите само на няколко метра от мястото където се поклащаше лодката, и подвикна на хората си:

— Хайде, момчета, гребнете веднъж-дваж! Да отидем там, където водата е по-тъмна.

Чу се дружен плясък на весла, като шум на безупречно задействувана машина, и леката лодка се плъзна по вълните като патица, която се приближава до опасно място и в решителния миг се отдръпва без особени усилия. По време на тази необходима маневра Барнстейбъл се изправи и още веднъж огледа внимателно скалите, а после се обърна и каза разочаровано:

— Дръжте към шхуната, момчета, но не бързайте много и следете добре скалите! Нашите другари може да са се спотаили в някоя пукнатина, защото не бива да се показват посред бял ден.

Заповедта бе изпълнена моментално и изминаха още около една миля в дълбоко мълчание, когато изведнъж тишината бе нарушена от остро свистене и пляскане по водата, което изглежда се чуваше недалеч от тях.

— По дяволите, Том — извика Барнстейбъл, като скочи от мястото си, това е плясък на кит!

— Тъй вярно, сър — потвърди невъзмутимо кормчията. Ето струята, изхвърлена от ноздрите му на по-малко от миля от нас. Бурята от изток го е изтласкала към брега и сега е заседнал в плитчина. Сигурно спи, защото трябва да се движи към наветрената страна!

— Изглежда, че тоя приятел приема спокойно нещата и не бърза да си отива.

— Аз мисля, сър — каза кормчията, като прехвърляше бавно тютюневата дъвка в устата си, докато хлътналите му очички засвяткаха от задоволство, че този джентълмен е объркал пътя и не знае как да излезе в открито море.

— Но това е кашалот! — възкликна лейтенантът. Ей сега ще се гмурне и ще изчезне.

— Не, сър, истински кит е — отвърна Том. Видях как изхвърли две струи — великолепни дъги, на които би се насладил всеки християнин. Тоя юнак е същинска бъчва с мас!

Барнстейбъл със смях се извърна от примамливата гледка, стараейки се да не откъсва очи от скалите. Но после несъзнателно отмести пак любопитен поглед към тромавото животно, което с игриви подскоци от време на време подхвърляше огромното си тяло на няколко метра над водата. Изкушението да метне харпун и споменът за някогашни ловни подвизи най-после взе връх над тревогата за приятелите и младият офицер попита кормчията: