Джеймс Купър - Лоцманът

— Ето на! Светил съм му маслото! Китът трябва да има повече от две педи мас, за да не го умъртви харпунът ми!

— Май няма вече да ти потрябва щикът, който ти служи за копие — забеляза Барнстейбъл, който участвуваше в лова с цялата пламенност на човек, чиято младост е преминала главно в такива забавления. — Я опитай въжето, мистър Кофин! Можем ли да се при-теглим към нашия враг? Той ни влечи все по-далеч от шхуната, а това не ми харесва…

— Не може и да бъде другояче, сър — отвърна кормчията. — Нали знаете, когато китът плува, трябва да диша с ноздрите си като човека… Но дърпайте здраво, момчета, да се приближим повече до него!

Моряците уловиха дружно харпуненото въже и бавно притеглиха велбота на няколко метра до опашката на кита, чиито движения ставаха вече по-бавни, тъй като явно слабееше от загубването на кръв. След няколко минути той престана да се движи и се залюшка тежко върху водата като в предсмъртна агония.

— Да се приближим ли да го довършим, а, Том? — извика Барнстейбъл. — Няколко удара с твоя щик ще бъдат достатъчни. Кормчията огледа внимателно жертвата си и отговори: — Не, сър, не! Той ощЪ бере душа. Пък и защо да цапаме войнишко оръжие с кит? Двете назад, двете назад! Животното агонизира! Матросите тутакси изпълниха заповедта на благоразумния кормчия и лодката се отдръпна предпазливо на разстояние от кита, който се замята в предсмъртни мъки. Страшното чудовище, което досега бе стояло неподвижно, изведнъж вдигна високо опашка и отново запляска по водата, но този път с утроена сила и честота, докато найгпосле изчезна сред пирамида от пяна, обагрена с тъмна кръв. Ревът на исполинската риба беше като мучене на цяла стадо биволи и несведущ човек би помислил, че в кървавата мъгла, която се из-пречваше пред погледа, хиляди чудовища са се вкопчали в смъртна схватка. Постепенно всичко утихна и когато потъмнялата вода се Успокои и пак се понесе към брега на дълги, равномерни вълни, на морската повърхност наново изплува изнемощелият кит, примирен със съдбата си. И докато животът отлиташе, огромното черно туловище се обърна на една страна, а после се показа и бялата, лъскава кожа на корема. Моряците бяха победили!

— А какво да го правим сега? — попита Барнтейбъл, все тъй загледан в сразената жертва, макар че пламът му бе угаснал. За ядене не го бива, а трупът му сигурно ще бъде изхвърлен на брега и по тоя начин ще снабдим враговете си с китова мас.

— Да бяхме в Бостънския залив — рече кормчията, тоя лов щеше да ме осигури за цял живот. Но, такъв ми е винаги късметът! Все пак да се приближим, трябва да си прибера харпуна и въжето. Докато е жив Дългия Том, няма да ги остави на англичаните!

— Не се знае още — обади се първият гребец, ще вземат ли железарията ти или няма да я вземат. Ето ги, те също са тръгнали на лов!

— Какви ги дрънкаш, момче? — извика Барнстейбъл.

— Погледнете сам, капитан Барнстейбъл — отвърна матросът и ще се уверите, че казвам истината.

Младият моряк се обърна и съзря „Бързи“, понесен от вятъра с всичките си платна. Тендерът току-що бе заобиколил носа и се намираше на миля и половина откъм наветрената страна на велбота.

— Подай ми далекогледа — каза спокойно капитанът. Изглежда, че пак ще имаме работа. Ако тендерът е въоръжен, наш ред е да бягаме. Ако не, достатъчно сме силни да го заловим.

Опитният офицер с един поглед определи какъв е появилият се кораб и като свали хладнокръвно далекогледа, каза:

— Тоя побратим има дълги ръце и десет зъба, а на стенгата се развява вимпелът на крал Джордж. Сега, момчета, ще трябва да се понапънете. Става въпрос за живот или смърт. Защото каквото и да мисли мистър Кофин за харпуна си, аз съвсем нямам желание да бъда пленен от Джон Бул, дори и сам негово величество да благоволи да ми сложи оковите.

Матросите разбраха добре своя командир и като захвърлиха куртките Си, размахаха здраво веслата. В течение на половин час на велбота владееше пълна тишина и за това време той успя да измине значително разстояние. Но, всичко като че ли се бе наговорило да помага на тендера. Равномерен вятър, спокойно море и силно приливно течение. И докато мина това време, разстоянието между преследвани и преследвачи бе намаляло почти наполовина. Барнстейбъл оставаше напълно спокоен, но челото му беше засенчено от тревога, като виждаше, че положението им става все по-опасно.

— Дълги крака има тоя юнак, мистър Кофин — каза той бодро. Ще трябва да изхвърлим въжето ти, а ти с нежните си ръчички да хванеш греблото.