Джеймс Купър - Лоцманът

— Ето ги! И се готвят да бягат, дявол да ги вземе!

Кавалерийският офицер погледна в посоката, накъдето показваше Дилън, и видя недалеч от брега, почти под нозете си, малка лодка — черна черупчица, която подскачаше по вълните. Изглежда, че хората в нея почиваха, чакайки някого.

— Те са! — продължи Дилън. Или по-скоро тяхната лодка, която чака да ги върне на кораба. Само някаква важна работа може да накара моряци да стоят тъй безгрижно и толкова близо до ивицата на прибоя.

— Но какво да правим? Не можем да ги стигнем с коне, а мускетите на пехотинците са безполезни от такова разстояние. Тук ще свърши работа само трифунтово оръдие!

Страстното желание да прегради пътя на неприятелския отряд или още по-добре да го унищожи, вдъхна у Дилън находчивост. След кратко размишление той отвърна:

— Бегълците може да са още на брега. Ако патрулираме по крайбрежието и разположим хора на определени места, лесно ще им пресечем пътя към морето. А, в това време аз ще стигна в галоп до залива, където е закотвен един от тендерите на негово величество. Само половин час бърза езда и ще бъда на борда му. Вятърът е много благоприятен и ако успеем да прекараме тендера зад оня нос, положително ще съумеем да отрежем пътя на тези среднощни разбойници или да ги потопим.

— Тогава тръгвайте! — извика кавалерийският офицер, чиято млада кръв кипеше от жажда за схватка. Поне ще ги накарате да излязат на брега, а там аз ще им видя сметката.

Едва бяха произнесени тези думи, и Дилън, профучавайки в галоп покрай канарите, зави рязко към гъстата гора, която се намираше на, пътя му, и се изгуби от погледа. Този джентълмен беше роялист от личен интерес, свързан преди всичко с грижа за собственото си преуспяване. Той смяташе, че притежаването на самата мис Хауард и на нейното състояние ще превишава многократно изгодите от кариерата, на която би могъл да се надява при евентуален обрат на нещата в родината си отвъд океана. Грифит беше за него единствената пречка по пътя му към успеха, затова Дилън препускаше напред с бясна решителност да погуби младия моряк, преди още да е залязло слънцето. Когато човек с подобни чувства и подбуди замисля нещо лошо, той рядко се колебае или допуска небрежност. Затова мистър Дилън се качи на „Бързи“ дори няколко минути по-рано ат определеното време.

Добродушният стар моряк, който командуваше тендера, го изслуша твърде недоверчиво, а после започна да разпитва за състоянието на времето и разни други неща с бавността на човек, който не е много уверен в себе си и бива скъпернически възнаграждавай за малкото, което така или иначе върши.

Но тъй като Дилън беше настойчив, а времето изглеждаше благоприятно, най-после капитанът се съгласи да направи това, което се искаше от него, и тендерът вдигна котва.

Екипажът, който се състоеше от петнадесетина души, действуваше мудно като командира си, но когато малкият кораб най-после изскочи иззад носа, където беше закотвен, оръдията му бяха приведени в бойна готовност, а обичайните приготовления за незабавно влизане в бой — завършени.

Дилън въпреки желанието си бе оставен на тендера, за да посочи мястото, където им предстоеше да заловят нищо неподозиращия екипаж на лодката. А тъй като, косато се отдалечиха на безопасно разстояние от сушата, всичко беше вече готово, „Бързи“ тръгна във фордевинд. И ако се съди по скоростта и лекотата, с която се плъзгаше покрай брега, можеше да се разчита, че експедицията, предприета от неговия командир, ще завърши бързо и успешно.

Въпреки че експедицията беше държавна работа, лесно можеше да се забележи, че чувствата, които бяха подтикнали Грифит и Барнстейбъл с такава готовност да придружават лоцмана, имаха чисто j личен характер. Краткото общуване с бъдещите му спътници бе помогнало на тайнствения водач на отряда да разбере характера на двамата офицери така добре, че когато слезе на брега с цел да узнае действително ли хората, които трябваше да бъдат заловени в плен, все така възнамеряват да се съберат в определения час, той взе със себе си само Грифит и Менюъл, като остави Барнстейбъл да командува шхуната и да ги чака, за да може при нужда да прикрие отстъплението им. Обаче едва след дълги увещания и най-после по изрична заповед на своя началник Барнстейбъл се съгласи да остане на своя кораб. Впрочем благоразумието му подсказваше, че не бива да рискува напразно, докато не е дошло време да се нанесе главният удар. Затова той лека-полека омекна, само помоли Грифит да разучи положението в манастира, докато лоцманът се заеме с къщата, където трябваше да се съберат набелязаните жертви. Грифит гореше от желание час по-скоро да стигне манастира, поради което се отклониха малко от правия път, и вече знаем отчасти последиците от това. Лоцманът смяташе да свърши задачата си до вечерта, като „улови дивеча си“ по време на празненствата, които обикновено се устройваха след лова. А Барнстейбъл имаше заповед още преди разсъмване да се приближи с велбота до брега край манастира и да вземе сънародниците си, за да не ги забележи врагът през деня. Ако не се явят в определения час, трябваше да се върне на шхуната си, скрита в един уединен залив, който обикновено никой не навестяваше нито по суша, нито по море.