Джеймс Купър - Лоцманът

— Полковник Хауард — произнесе мрачно Бъроуклиф, — наредете да се махне от трапезата заедно с покривката вашата чудесна южна напитка, докато не отмъстя на тия хора. Защото аз съм оскърбеният в случая и тръгвам веднага да потърся удовлетворение. А ти, Дрил, отдели част от войниците за охрана на сградата, нахрани останалите и след това бий тревога — тръгваме на поход … Да, любезни дормакине, за пръв път от времето на злочестия Чарлз Стюарт ще има война в самото сърце на Англия.

— Ах, метеж, метеж! Проклет, чудовищен, греховен метеж, който винаги носи ужасни бедствия! — възкликна полковникът.

— Не е ли по-добре и аз да нахраня набързо хората и конете си, а после да направя малък рейд покрай брега? — запита кавалерийският офицер. Може да имам късмет да срещна бегълците или част от техния отряд.

— Вие четете мислите ми — каза Бъроуклиф. А Пидийският касик може да залости вратите на манастира, да затвори капаците на прозорците, да въоръжи прислугата и да се противопостави успешно на неприятелите, ако им хрумне да нападнат нашата крепост. След като ги отблъсне, аз пък ще се погрижа да пресека пътя им за отстъпление.

Това предложение не беше твърде по вкуса на Дилън, защото подозираше, че Грифит ще се опита да щурмува манастира, за да освободи любимата си, а войнствеността никак не бе в природата на юриста. Всъщност именно този недостатък го бе накарал снощи да отиде сам за подкрепления, вместо да изпрати куриер. Но, полковник Хауард го избави от необходимостта да търси предлог да се откаже от такова опасно начинание, защото щом Бъроуклиф изложи плана си, старият воин възкликна:

— Аз, капитан Бъроуклиф, по право отговарям за защитата на „Света Рут“ и няма да се дам тъй лесно! А, Кит по-добре да опита силите си на открито поле. Хайде да вървим да закусим, а след това той ще отиде да показва пътя на драгуните, защото може да се объркат по тоя бряг.

— Добре, да вървим да закусим! — извика капитанът. Аз имам пълна вяра в новия комендант на крепостта и най-вече на касика в открито поле! Ние ви следваме, уважаеми домакине.

Закуската не трая дълго. Джентълмените хапнаха набързо като хора, които ядат, колкото да подкрепят силите си, за да могат да изпълнят служебния си дълг. А след това из цялата къща закипя трескава дейност. Войниците се строиха и направиха проверка. Отделяйки неколцина за охрана на къщата, Бъроуклиф сам застана начело на останалите, които в разгънат строй и с бърза крачка излязоха от вратите на манастира. Дилън с радост яхна един от най-добрите ловни коне на полковник Хауард, защото знаеше, че така ще може до голяма степен да се разпорежда сам със съдбата си. В сърцето му гореше страстно желание да премахне Грифит, но същевременно искаше да постигне своята цел без риск за себе си. До него, заел по навик изящна стойка на седлото, яздеше младият кавалерийски офицер, който, след като изчака да се изтеглят пехотинците, огледа малочисления отряд и даде заповед за тръгване. Той отдаде чест на полковник Хауард, кавалеристите се престроиха бързо в свободна колона и като прелетяха през вратите, се понесоха в лек галоп към морския бряг.

Полковникът постоя няколко минути, заслушан в замиращия конски тропот и загледан в чезнещия отблясък на оръжията — неща, които все още доставяха наслада на слуха и окото му, после, криейки радостната си възбуда, лично се зае да барикадира вратите и прозорците, твърдо решен, ако стане нужда, да се брани геройски.

Манастирът „Света Рут“ се намираше само на две мили от брега, към който водеха много пътеки, минаващи през манастирските владения, които се простираха почти до морето. По една от тия пътеки именно Дилън поведе драгунския отряд и след няколко минути усилено яздене стигнаха крайбрежните скали. Офицерът скри кавалеристите си в една малка горичка и придружен от своя водач, се приближи до самия край на отвесните канари, плискани в основата си от морската пяна, която все още покриваше с бялата си дантела вълните, при все че морехо се бе успокоило.

Бурята, връхлетяла от изток още преди бягството на пленниците, сега бе утихнала и от юг подухваше лек ветрец. И макар че по океана още се носеха страшни талази, повърхността им беше гладка и с всяка минута те ставаха все по-малко стръмни и плискаха по-равномерно. Двамата конници напразно се взираха в далечината: виждаха само огромно водно пространство, което лъщеше ослепително под лъчите на слънцето, току-що издигнало се от глъбините. Напрягаха се да намерят някакъв предмет или далечно платно, които да потвърдят подозренията или да премахнат съмненията им. Но, никой кораб, изглежда, не бе се осмелил да се впусне по морето при такъв страшен ураган и Дилън отвърна разочарован поглед от пустия простор. Ала когато очите му се спряха на брега, съзря нещо, което го накара да възкликне: