Джеймс Купър - Лоцманът

Не мислете, че по време на тази размяна на мнения между лейтенанта и неговия кормчия гребците на велбота стояха със скръстени ръце. Напротив, гледката на кораба им подействува като магия. Като смятаха, че всякаква предпазливост сега е излишна, те напрегнаха всички сили, в резултат на което, както показваха последните думи на Том, лодката се намираше вече до „Ариел“. Макар че Барнстейбъл цял трепереше от вълнение, след като страхът му бе преминал и се бе уверил напълно, че ще успее да избяга от врага, все пак той пое командуването на шхуната с оная сурова, но спокойна решителност, която за моряците е особено необходима в момент на голяма опасност.

Той много добре знаеше, че всяко едно от тежките гюллета, с които неприятелят продължаваше да обсипва от височините притъмнелия залив, може да се окаже фатално за тях, тъй като ще пробие леката обшивка на „Ариел“ и ще направи отвор за водата, който той не беше в състояние да запуши. Ето защо командирът на шхуната издаваше заповедите си с пълно съзнание за критичността на положението, но и с онова самообладание и твърдост в гласа, които гарантират безпрекословно и незабавно изпълнение. Подтикван от тоя глас, екипажът на шхуната бързо вдигна котвата, а после грабна веслата и с дружни усилия насочи кораба право към батареята под прикритието на крайбрежните скали, над които сега беше надвиснала димна завеса; всеки нов залп я оцветяваше с мрачни краски, както се обагрят облаците при залез. Докато моряците държаха малката си шхуна, притулена от скалите, нямаше от какво да се страхуват. Но, когато излязоха от сянката на брега и почнаха да се приближават към откритото море, Барнстейбъл забеляза, че веслата не могат вече да движат корабчето срещу вятъра, а и тъмнината не е в състояние да ги скрие от неприятеля, който междувременно бе изпратил на брега съгледвачи да определят местоположението-на шхуната. Затова реши да не се крие повече и с обичайния си бодър глас нареди да се вдигнат всички платна.

— Сега да правят каквото щат, Мери — добави той. Ние сме на такова разстояние, че изстрелите им вече не могат да ни достигнат и няма нужда да лавираме.

— На оня хълм трябва да стоят по-опитни стрелци от тия опълченци или доброволци, или тиловаци, или дявол знае как се наричат там, за да могат да попречат на нашия юначен „Ариел“ да избяга, отвърна смелият юноша. Но, защо сте домъкнали пак тука тоя Йон, сър? Погледнете го под светлината на каютната лампа. На всеки изстрел примижава, сякаш очаква гюллето да го цапардоса по собствената му грозна, жълта физиономия. А, има ли някаква вест от мистър Грифит и капитана на морската пехота, сър?

— Не споменавай името му — каза Барнстейбъл и стисна тъй силно рамото му, на което леко се бе облегнал, че младежът се преви от болка. Не споменавай името му, Мери! В тия минути се нуждая от всичките си душевни и физически сили, а когато мисля за тоя подлец Дилън, не мога да изпълнявам задълженията си. Но, ще дойде време. Тръгвай, сър, вятърът се засили, а ни предстои да минем през тесен фарватер.

Младият гардемарин се подчини на тая заповед, която, както подобава мевду моряци, изискваше бързо изпълнение и му напомняше, че трябва да се съобразява с разликата в годините и служебното положение, която в отношенията си с младежа Барнстейбъл често забравяше. В това време платната бяха отвързани и вдигнати и когато шхуната се приближи до изхода на залива, засилващият се вятър понесе бързо лекото корабче. В тоя момент кормчията, който в отсъствие на повечето младши офицери действуваше на бака като човек, чиито години и опит му дават право, ако не да командува, то поне да дава съвети при такива обстоятелства, се приближи до мястото, където стоеше командирът, сякаш искаше да бъде забелязан.

— Е, мистър Кофин — каза Барнстейбъл, който добре разбираше стремежа на стария си другар при всички важни случаи да бъде близо до него, какво мислиш, добре ли вървят работите? Тези джентълмени на хълма вдигат голяма патърдия, но вече не чувам дори свистенето на гюллетата им. А, сигурно виждат платната ни на фона на широката светла ивица по хоризонта откъм морето.

— Да, сър, виждат и се мъчат да ни улучат. Сега се движим напряко по огневата им линия, и то със скорост десет възла. Ала когато обърнем и се озовем на една линия с техните оръдия, ще видим, пък и може да почувствуваме по-осезателно тяхната работа. Тридесет и две фунтово оръдие не се прицелва тъй лесно, както ловджийска пушка.