Джеймс Купър - Лоцманът

Когато влязоха в ивицата на прибоя, кормчията от човечност развърза ръцете на Дилън, да не би да стане някакво нещастие с лодката, а пленникът, възползувайки се от това, закри лице с наметалото си и се замисли върху събитията от последните няколко часа със смесица от озлобление и страх за бъдещето. А, страхът и злобата бяха основни черти на неговия характер. Нито Барнстейбъл, нито Том имаха желание да го изтръгнат от това състояние на привидна смиреност, тъй като и двамата бяха твърде заети със собствените си мрачни мисли, за да си губят времето с излишни приказки. Сред зловещия рев на вълните и жалния вой на вятъра, който се носеше изтежко над широките простори на Северно море, от време на време се чуваха само възгласите на лейтенанта. Обгръщайки с поглед бушуващата стихия, Барнстейбъл като че ли се опитваше да умилостиви духа на бурите или подвикванията на кормчията, който се мъчеше да повдигне духа на екипажа. Може би цял час мина така в неуморна борба между моряците и непрекъснато растящите талази, докато най-после велботът, заобикаляйки северния нос на търсения залив, мина през разярените буруни и навлезе в тихите му уединени води. Над околните височини все още се носеше писъкът на вятъра, ала над спокойната повърхност на закътания залив владееше тишината на дълбоката нощ. Сенките на хълмовете сякаш се бяха струпали като мрачна маса в средата на тоя воден басейн и макар че очите на всички неволно бяха устремени натам, усилията на разтревожените моряци да намерят малкия си кораб в тоя непрогледен мрак оставаха напразни. Когато лодката се заплъзга по безбурния залив, Барнстейбъл забеляза с безпокойство:

— Всичко е затихнало като мъртвило.

— Дано не дава господ такова мъртвило! — възкликна кормчията. Гледайте, гледайте! — продължи той, като сниши глас, сякаш от страх да не би някой да подслушва. Ето я шхуната, сър, малко по-наляво! Виждате ли ивицата ясно небе хей там над морето, вдясно от гората? Оная дълга черна линия е гротмачтата на нашата шхуна. Познавам я по наклона на форщевена. А, над оная ярка звезда се развява и вимпелът й. Ех, сър, вижте как трептят звездите на нашето знаме във висините сред звездите небесни! Бог да я поживи, бог да я поживи! Поклаща се лекичко и спокойничко като заспала чайка.

— Изглежда, че всички там са заспали — отвърна командирът. Охо, я гледай, пристигнали сме тъкмо навреме! Войниците почват да се размърдват!

Зоркото око на Барнстейбъл бе забелязало мъждукане на движещи се фенери в амбразурите на батареята и след миг се чу ясно шум на предпазливи, но забързани стъпки по палубата на шхуната. Лейтенантът потриваше ръце от радост, която повечето от читателите ни не биха разбрали, докато Дългия Том, убеден от тия шумове, че „Ариел“ е в безопасност, а екипажът му нащрек, се засмя, както винаги, тихо и сдържано. Ала изведнъж целият корпус и рангоутът на техния плаващ дом се откроиха от мрака и небето, тихият залив и околните хълмове се озариха от блясък, внезапен и ярък като ослепителна светкавица. Барнстейбъл и кормчията неволно се взряха в шхуната, сякаш искаха да видят повече, отколкото е във възможностите на човешкото око. Но, преди още да бе отекнало от височините ехото на изстрела от тежкото оръдие, гюллето изсвистя глухо над главите им, като вой на ураган, после плесна във водата, а след миг желязното кълбо затрополя по скалите от другата страна на залива, отскачайки със страшна сила от камък на камък, като ги разтърсваше и натрошаваше на късчета.

— Щом още от първия изстрел прицелът е лош, това е добро знамение за противника — забеляза кормчията дълбокомъдрено. Димът пречи да се вижда добре, пък и на разсъмване винаги става по-тъмно.

— Да му се не надяваш на тоя дребосък! Я какви чудеса прави! — възкликна възхитеният лейтенант. Гледай, Том, сменил е позицията си в тъмното и англичаните стреляха към мястото, където е бил през деня. Нали знаеш, че го оставихме на створа между батареята и оня хълм! Какво ли щеше да стане с нас, ако тоя тежък топуз се беше строполил върху палубата на шхуната и изскочил под ватерлинията?

— Щяхме да затънем за вечни времена в английска тиня. Желязото и баластът шяха да ни притеглят към дъното — отвърна Том. Такъв изстрел с право мерене щеше да разкъса обшивката ни и нашите морски пехотинци няма да успеят дори да ни прочетат молитвата! Греби към носа!