Джеймс Купър - Лоцманът

— Какво желаеш повече, Том Кофин? — запита командирът. Виждаш, че шхуната върви напред и се отдалечава от брега. Да не искаш да се хвърли право в устата на урагана? Или да вдигна ръце и да я забия мигновено в брега?

— Нищо не искам, капитан Барнстейбъл, нищичко — отговори старият моряк, докачен от жлъчността на командира. Вие можете не по-лошо от всеки друг, който е стъпил на палуба, да изведете кораба в открито море. Но, сър, когато оня офицер в манастира ми каза, че възнамерявали да потопят „Ариел“ на котвена стоянка, през главата ми минаха такива мисли, каквито никога не са ме спохождали. Представих си как шхуната потъва, и то тъй ясно, както виждате тая останка от мачтата. И право да си кажа, мъжеството ми се разклати силно с подветрения борд, защото обичам кораба, с който плавам, както обичам себе си, и това е съвсем естествено.

— Стига си грачил, стари морски гарване! Върви да следиш внимателно положението на предните платна. Но, чакай! Ела тук, Том! Ако пак ти се привидят корабокрушения, акули и други подобни красоти, задръж ги в глупавата си глава и не задръствай моя бак с привидения. Не ми харесва, че момчетата започват да попоглеждат тъй честичко към подветрената страна. Тръгвай, господинчо, не се мотай повече и вземай пример от мистър Мери, който е седнал на оръдието ти и се е разпял като хорист в бащината си църква.

— Ех, капитан Барнстейбъл, ами че мистър Мери е още хлапе и нищо не разбира, затуй няма от какво да го е страх. Все пак ще изпълня заповедите ви, сър и ако някой от екипажа обърка конците в тая буря, то няма да бъде поради нещо, което е чул от устата на стария Том Кофин.

Въпреки обещанието си да се подчинява, кормчията продължи да се мотае и дори има смелостта да каже:

— Капитан Барнстейбъл, моля да заповядате на мистър Мери да слезе от оръдието. От дългогодишно скитане из моретата зная, че да пееш в буря значи да накараш вятъра да се нахвърли още по-яростно върху кораба. Защото тоя, който направлява бурите, се сърди, щом чуе човешки глас, когато иска сам да духне водата.

Барнстейбъл се чудеше да се смее ли на наивността на своя кормчия, или да се отнесе сериозно към тези думи, произнесени с такава убеденост и тържественост, че не можеха да не направят впечатление особено в подобна обстановка. Но, като се отърси от суеверния страх, който почваше да сковава сърцето му, лейтенантът в желанието си да успокои достойния стар моряк извика на лекомисления младеж да слезе от оръдието и да дойде при него и от уважение към светостта на шканците веселата песничка, която мистър Мери си тананикаше, моментално секна. Том се запъти бавно към бака, явно доволен, че е свършил такава важна работа.

Още няколко часа „Ариел“ продължи да се бори с ветровете и океана. А, щом се пукна зората над тази бурна сцена, изнурените моряци добиха по-ясна представа за критичното си положение. Със засилването на урагана постепенно сваляха някои от платната на шхуната, докато останаха само толкова, колкото бяха нужни на ко раба, за да не бъде тласнат безпомощно към брега.

Още когато почна да се развиделява, Барнстейбъл следеше времето с растяща тревога, което показваше, че вече не се отнася леко към предчувствията на кормчията. Гледайки към наветрената страна, той съзря грамадни маси зелена вода, увенчани с гребени от пяна, които се носеха към брега със сила, на която като че ли нищо не можеше да устои. А, от време на време, когато лъчите на изгряващото слънце пронизваха водните пръски, които вятърът мяташе от вълна на вълна, въздухът сякаш се изпълваше със святкащи бисери. А, гледката към брега беше още по-страшна. Скалите на около две мили откъм подветрената страна на шхуната бяха почти непрекъснато скрити от пирамидите, които яростната стихия, срещайки внезапно такова препятствие, издигаше високо във въздуха, като че ли искаше да пробие границите, с които природата бе преградила нейните владения. Целият бряг — от далечния нос на юг до известните ни вече плитчини в противоположна посока, далеч от пътя на шхуната, беше опасан с широка ивица пяна, навлизането в която би било гибелно и за най-здравия кораб. Въпреки това, „Ариел“ се плъзгаше леко и спокойно по талазите, макар че се огъваше под мощния им напор и сегиз-тогиз като че беше на път да изчезне в бездната, която зейваше под него, готова да погълне малкото корабче. Сред екипажа вече се носеше мрачна мълва за опасното положение на шхуната и моряците ту устремяваха отчаян взор към малкото парченце платно, благодарение на което все още устояваха на бурята, ту севзираха в тъмната линия на брега, която не им обещаваше нищо добро. Дори Дилън, до когото бе стигнала мълвата за надвисналата опасност, изпълзя от каютата, където се криеше и се защура по палубата, ловейки жадно всяка думица, отронида се от устата на навъсените моряци, които не му обръщаха никакво внимание.