Джеймс Купър - Лоцманът

В тези минути на тревожно очакване кормчията проявяваше най-невъзмутймо спокойствие. Той знаеше, че е направено всичко по силите на човека, за да се отдалечи малкият им кораб от брега, и с опитното си око ясно виждаше, че трудът им е бил напразен. Но, тъй като се смяташе за нещо като съставна част от шхуната, беше напълно готов за добро или за зло да сподели нейната участ. Откритото чело на Барнстейбъл беше помрачняло, но не от страх за самия себе си, а от чувство за отговорност като „баща“ на целия екипаж, присъщо на всеки морски капитан. Въпреки всичко обаче дисциплината оставаше здрава и никой не падна духом. Наистина един-двама от по-старите моряци изказаха желание да удавят страха си от смъртта в пиене, но Барнстейбъл извика да му подадат пистолетите с такъв тон, че тутакси уби всякакво подобно намерение. И макар, че смъртоносното оръжие остана да лежи непобутнато на шпила, където го сложи вестовоят, никой от верния екипаж на шхуната не се опита вече да прояви неподчинение. Напротив, всеки влагаше особено старание и в най-незначителната работа, която имаше да върши на кораба, и човек, незапознат с морските обичаи, би се учудил, че хора, които в последните минути на живота си трябва да мислят за много по-възвишени неща, се занимават с най-банални работи от своята професия. Навиват въжета, поправят и най-малките повреди, причинявани от вълните, които непрекъснато заливаха ниската палуба на „Ариел“ и всичко това вършеха с такава точност и методичност, сякаш корабът още се намираше в залива, напуснат неотдавна по принуда. Над безмълвния екипаж бе простряна властна ръка, но не от суетно желание да се поддържа някакъв привиден авторитетна да се запази единодействието, което в тоя момент единствено можеше да ги озари с лъча на надеждата.

— С това парцалче на мачтата не можем да се движим напред в такова море — забеляза мрачно Барнстейбъл, обръщайки се към кормчията, който със скръстени ръце хладнокръвно балансираше по самия край на шканците, докато шхуната се мяташе бясно по вълните, готови да я погребат в дълбините си. Горкото ни корабче трепере като изплашено дете пред тия талази.

Том въздъхна тежко и поклати глава, преди да отговори:

— Ако бяхме запазили гротмачтата си поне още един час, щяхме да успеем да излезем в открито море и да се отдалечим от плитчините. Но, при сегашното ни положение, сър, нито един простосмъртен не е в състояние да управлява кораб срещу вятъра. Шхуната се носи право към брега и ако бог не се смили да спре тоя ураган, след по-малко от час ще се озовем сред буруните.

— Не ни остава нищо друго, освен да пуснем котва. Само така има надежда да се спасим.

Том се обърна към командира и отговори тържествено, с увереност, която човек придобива само от дълъг опит в моменти на голяма опасност:

— Дори да използуваме най-тежката котва, пак няма да ни удържи при това вълнение, макар че корабчето ни е леко. В Северно море североизточният вятър спира чак когато се надуха, пък и бурята почва да отслабва едва при залез слънце. Тогава може да настъпи затишие, защото често ветровете от уважение към славата на небесата не смеят да им духат с всичка сила право в лицето!

— Ние трябва да изпълним дълга си пред родината и пред себе си — отвърна Барнстейбъл. Върви да приготвиш двете котви при носа и най-здравите въжета. Ще спуснем котвите една след друга и ако трябва, ще отпуснем двеста и четиридесет сажена въже. Така може да се измъкнем. Гледай всичко да бъде готово за спускане на котвата и отсичане на остатъка от мачтата. Ще оставим вятъра да вие над гол корпус.

— Хм, да беше само вятърът, щяхме да изтраем, докато слънцето се скрие зад ония хълмове — каза кормчията. Но, кое въже може да удържи кораб, който почти непрекъснато е потопен във вода до фокмачтата?

Екипажът обаче изпълни покорно заповедта на своя командир, сякаш в отчаянието си не виждаше друг изход, освен да се подчини на неговата воля. След съответните приготовления двете котви и стопанкерът 77 77 Стопанкер — спомагателна котва, близо два пъти по-лека от главната. Б.пр. бяха спуснати на дъното и в момента, когато „Ариел“ се обърна срещу вятъра, останките от дългите наклонени мачти рухнаха под ударите на брадвите. Трясъкът от падащите реи, които се сипеха по палубата на кораба, изглежда, никак не вълнуваше моряците, претръпнали вече от мисълта за надвисналата опасност и те продължаваха в безнадеждно мълчание да разчистват отломките.