Джеймс Купър - Лоцманът

— Щом настъпи отливът — каза той с глас, който издаваше агонията на страха, макар че думите изразяваха възкръсналата надежда, ще успеем да се измъкнем на сухо.

— Само Христос е можел да ходи по водата като по палуба — отвърна кормчията и само човек, надарен с неговата сила, е способен да премине по тези скали до пясъчната ивица. Старият моряк помълча и като погледна спътника си със смесица от презрение и съчувствие, добави благоговейно: — Ако си бе спомнял по-често за него в хубаво време, нямаше да бъдеш толкова жалък в тая буря.

— Мислиш ли, че опасността е все още голяма? — запита Дилън.

— Голяма е за тия, които имат причина да се боят от смъртта … Но, слушай! Чуваш ли тоя глух шум под нас?

— Това е вятърът, който се блъска в кораба!

— Не, самият кораб е — произнесе мрачно кормчията. Горкият, това са неговите предсмъртни стенания. Водата кърти палубите му и след няколко минути най-красивият кораб, който е порил вълните, ще стане на такива трески, каквито са хвърчели, когато са го строили.

— Тогава защо остана тук? — извика обезумелият Дилън.

— За да умра в ковчега си, както ми е писано от бога — отговори Том. Тези вълни са за мен това, което сушата е за теб. Роден съм сред тях и винаги съм искал да ми бъдат гроб.

— Но, аз … аз … — завика Дилън, аз не искам да умра! Не бива да умра!… Няма да умра!

— Нещастнико! — промърмори събеседникът му. Ти трябва да умреш като всички нас. Когато удари часът на смъртната вахта, никой не може да се скрие.

— Мога да плувам — продължи Дилън, втурвайки се с отчаяна решителност км борда на загиващия кораб. Няма ли тук поне някоя дъска или въже, които да взема със себе си?

— Не. Всичко е отрязано или отнесено от морето. Ако си намислил да се бориш за живота си, вземи със себе си смело сърце и чиста съвест, а за останалото се уповавай на бога!

— Бога! — повтори Дилън, обезумял от страх. Аз не познавам, никакъв бог! И няма бог, който да ме познава!

— Млъкни! — сряза го кормчията с такъв гръмовит глас, като че изрева самата стихия. Млъкни, богохулнико!

Тежкото скърцане на разтърсвания от вълните дървен корпус на „Ариел“ в тоя момент още повече засили суматохата в душата на Дилън и той се хвърли във водата с главата надолу.

Вълните, изтласквани на брега от прибоя, се връщаха обратно в морето, където срещаха нови вълни и образуваха на няколко места водовъртежи. Дилън несъзнателно се бе хвърлил точно в един от тия водовъртежи, образувани от скалите, на които бе заседнала шхуната, и наричани от моряците „обратно течение“. И когато вълните го отнесоха на известно разстояние от разбития кораб, посрещна го обратното течение, което въпреки отчаяните си усилия той не можа да преодолее. Лек и силен, той плуваше добре, ето защо борбата беше тежка и дълга. Брегът му се виждаше близък и достижим, затова продължаваше да напряга всички сили, без обаче да напредне нито стъпка. Старият моряк, който отначало следеше движенията му с пълно безразличие, мигновено разбра колко е опасно положението, му и забравяйки собствената си участ, закрещя тъй силно, че гласът му прелетя над борещия се нещастник и стигна до ушите на другарите му, които бяха вече слезли на брега:

— Дръж по-наляво! Измъкни се от обратното течение! Дръж южна посока!

Дилън чу тоя вик, но съзнанието му беше толкова помътено от ужас, че не можеше да разбере думите. Обаче инстинктивно се подчини на тоя зов и постепенно промени посоката, докато се озова пак с лице към кораба. Течението го понесе диагонално на скалите и отново го вкара във водовъртеж, където трябваше да се бори само с вълните, отслабени значително от преградата, която образуваха останките на шхуната. Той продължаваше да се държи в това положение, но вече нямаше сили да противостои на течението. Том потърси с очи въже, но всичко беше отнесено с мачтите или завлечено от вълните. В тоя миг на безизходност очите му срещнаха отчаяния поглед на Дилън и макар, че винаги се бе отличавал с хладнокръвие и беше свикнал на всякакви страхотии, този път старият моряк неволно закри очите си с ръка, за да не вижда тоя безнадежден поглед. А, когато след малко свали вкочанената си ръка, видя, че клетникът лека-полека потъваше в морето, продължавайки да се бори, като се мъчеше с отмерени, но напразни движения на ръцете и краката да стигне разбитата шхуна и да спаси живота си, тъй опозорен в часовете на изпитание.

— Скоро ще познае бога и ще се убеди, че бог го познава! — промърмори кормчията.