Джеймс Купър - Лоцманът

Думите бяха още на устата му, когато мощна вълна се стовари върху „Ариел“, разтърси го издъно, натроши гредите и дъските му и понесе отломките им към скалите заедно с тялото на простодушния кормчия.

Кембъл Дълги и тягостни се сториха на Барнстейбъл часовете, докато отливът се отдръпне от песъчливия бряг и му даде възможност да търси телата на загиналите си другари. Някои от тях бяха изтръгнати от дивата ярост на вълните и след като оцелелите с прискърбие се убедиха, че животът в тях е угаснал, заровиха ги един по един с почести в гробове, изкопани до самия край на стихията, сред която бяха прекарали дните си. Но, най-известният и най-обичаният все още не беше намерен и лейтенантът обхождаше с припряна крачка широката ивица, останала сега между подножието на скалите и бушуващия океан, и с трескави очи оглеждаше отломките на кораба, които морето продължаваше да изхвърля на брега. Той намери всички живи и мъртви от тия, които бяха останали до последния момент на „Ариел“, само двама липсваха. Освен себе си и Мери можа да преброи още дванайсет оцелели, а малко повече от половин дузина бяха вече погребани. Точно толкова беше общият брой на хората, доверили живота си на крехкия велбот.

— Не ми разправяй, момче, че не може да се е спасил — каза Барнстейбъл с дълбоко вълнение, напразно скривано от разтревожения младеж, който най-после реши, че няма смисъл да следва стъпките на угрижения си командир по пясъчната ивица. Колко пъти моряци са били намирани сред океана върху отломки от разбития кораб, и то много дни след неговата гибел! Както сам виждаш, спадащата вода изхвърля чак дотук дъски от шхуната, а до мястото на корабокрушението има повече от две мили. Съгледвачът ни още ли не е дал знак от върха на скалите, че го е забелязал!

— Не, сър, не. Никога вече няма да го видим. Матросите казват, че той винаги е смятал за грях да напусне потъващ кораб и че нито един път в живота си не е заплувал към брега, за да спаси живота си, макар и да се знае, че веднъж, когато кит преобърнал лодката му, цял час се държал над водата. Бог ми е свидетел, сър, додаде юношата, обърсвайки крадешком една сълза, че обичах Том Кофин повече от всеки друг моряк! Вие рядко сте се качвали на фрегатата, но когато Том слезеше при нас в кубрика, винаги го наобикаляхме да слушаме безкрайните му разкази и да се посмеем с него. Всички го обичахме, мистър Барнстейбъл, но любовта не може да възкреси мъртвите.

— Зная, зная — отвърна Барнстейбъл с дрезгав глас, който издаваше дълбокото му вълнение. Не съм толкова глупав да вярвам в невъзможното, но докато все още има надежда да е жив, няма да оставя бедния Том Кофин да го сполети такава страшна участ. Представи си, момче, в тоя момент той може да ни гледа и да моли своя творец да насочи очите ни към него; сигурно е така, защото Том често се молеше, макар и да го правеше по време на вахта, мълчаливо и изправен с цял ръст.

— Ако е държал толкова на живота си — забеляза гардемаринът, щял е по-енергично да се бори за него.

Барнстейбъл, който крачеше бързо назад-напред, изведнъж се спря и изгледа укорително събеседника си. Но, тъкмо се готвеше да му отговори, изведнъж чу виковете на матросите и като се обърна, видя, че всички тичат покрай брега, махайки възбудено към някаква точка сред морето. Лейтенантът и Мери се завтекоха и когато стигнаха до матросите, различиха ясно някаква човешка фигура, понесена от вълните, над които се издигаше от време на време, навлизайки вече в крайбрежните буруни. Едва успяха да забележат това, и една тежка вълна подхвана безжизненото тяло, изхвърли го на пясъка и го остави там, след което се оттегли.

— Това е моят кормчия! — извика Барнстейбъл, втурвайки се към мястото. Но, като съзря чертите на лицето, изведнъж се спря и мина известно време, докато се съвземе и можа да възкликне с ужас. Кой е тоя нещастник, момче? Лицето му не е обезобразено, ала погледни очите! Сякаш ще изскочат от орбитите и гледат тъй безумно, все едно че собственикът им е още жив … А, ръцете са разперени по такъв начин, като че продължават да се борят с вълните!

— Йон, Йон! — закрещяха моряците в диво изстъпление, пристъпвайки един по един към трупа. Да изхвърлим тоя леш в морето! Да го дадем на акулите! Нека разправя дивотиите си в щипците на раците!

Барнстейбъл се бе отвърнал с погнуса от тази противна гледка, но като разбра, че тия, които бяха оцелели от екипажа му, се готвят да излеят безсилната си злоба върху един безжизнен труп, извика с властен глас, който все още внушаваше респект: