Джеймс Купър - Лоцманът

— Ура, платно в морето! Сигурно е фрегатата!

— Платно?! — повтори командирът. Какво търси платно там в такава буря? Нима и други безумни смелчаци са изпаднали в беда като нас?

— Гледайте надясно, към върха на скалата откъм наветрената страна! — извика младежът. Сега се загуби … Ето, слънцето го освети! Платно е, сър, ако може да се вдигне платно при такъв ураган!

— Виждам това, което сочиш — отвърна Барнстейбъл, — ала ми се струва, че е просто чайка, която се рее над вълните!. Но, не. Ето, че се издига и наистина прилича на издут от вятъра марсел. Подайте ми далекогледа, момчета. Тук се навърта някакъв кораб. Току виж, че се оказал приятел.

Мери изчака с присъщо на годините си нетърпение резултата от наблюденията на лейтенанта и побърза да запита:

— Можахте ли да го познаете, сър? Нашият кораб ли е, или тендерът?

— Изглежда, че още имаме известна надежда, момче — отговори Барнстейбъл, като сгъна далекогледа. Това е кораб, който е легнал в дрейф с гротмарсела. Ако не беше опасно да се показваме от върха на тия скали, лесно щяхме да разберем по корпуса му какъв е. Но, рангоутът ми се струва познат, макар че от време на време вълните скриват марсела и се виждат само голи мачти със спуснати брамстенги 80 80 Брамстенга — вторб коляно на мачтата отдолу. Б.пр. .

— Заклевам се — засмя се Мери, доволен от своята наблюдателност, благодарение на която бяха открили кораба, че капитан Мънсън никога няма да вдигне стенгите, ако са без платна. Спомням си една вечер, когато се бяхме събрали около шпила, мистър Грифит подхвърли малко ядовито, че според него следващата заповед ще бъде да се прибере бушпритът и платната по всички долни мачти!

— Да, да, Грифит е занесен и понякога витае из мъглата на собствените си мисли — забеляза Барнстейбъл, а капитанът, изглежда, не е бил на себе си. Но, сега като че ли се е вразумил. Сигурно през цялото време е държал кораба в открито море, иначе нямаше да бъде там, където е в момента. Предполагам, старият си е спомнил, че някои от офицерите и моряците му се намират на тоя проклет бряг. Чудесно, Мери! Ако завземем манастира, ще имаме къде да приберем пленниците.

— Трябва да потърпим до сутринта — предупреди младежът, защото никоя лодка не би се опитала да приближи брега при такова бурно море.

— Няма и да се опита, защото най-добрият кораб, плавал досега, потъна сред тия буруни! Но, вятърът отслабва и до сутринта морето ще се успокои. Да отидем да потърсим по-удобно място за пренощуване на нашите клети момчета.

Двамата офицери се спуснаха от скалите и отново поведоха другарите си из дълбоката и тясна клисура, докато постепенно по нагорнището стигнаха гъста гора, разположена наравно с околната местност.

— Тук наблизо трябва да има развалини, ако не бъркам посоките и разстоянието, каза Барнстейбъл. Имам у себе си карта, на която е отбелязан този ориентир.

Лейтенантът се извърна, за да избегне лукавия поглед на гар-демарина, който попита с хитра усмивка:

— Дали я е изработил човек, който познава добре тоя бряг, сър, или я е нарисувал за упражнение някой ученик, както момичетата рисуват модели за бродиране?

— Хайде, хайде, малкият, не ставай модел на нахалството! По-добре погледни напред. Виждаш ли някакво изоставено жилище?

— Да, сър, виждам пред нас куп камъни, плесенясали и разнебитени като войнишка казарма. Това ли търсите?

— А, едно време тук е имало цял град! Ако тия развалини бяха в Америка, сигурно щяхме да ги наречем град и да им назначим кмет, общински съветници и съдия. Фенъл хол 81 81 Фенъл хол — сграда в Бостън, построена в 1742 г., където се помещавали градският пазар и залата, в която преди войната за независимост на Щатите ставали патриотични събрания. Б.пр. би се побрал цял в някоя от тия килии.

С тези шеговити думи — защото Барнстейбъл не искаше хората му да забележат промененото му настроение, се приближиха до полуразрушените стени, които се бяха оказали толкова ненадеждно убежище за отряда на Грифит.

След кратък оглед уморените моряци се настаниха в едно от порутените помещения на почивка, от която бяха лишени досега поради страшните събития от предишната нощ.

Барнстейбъл почака, докато силното хъркане на матросите го убеди, че са заспали, после събуди капналия за сън юноша, който вече се унасяше в дрямка, и му даде знак да го последва. Меристана и двамата се измъкнаха на пръсти от помещението, навлизайки все по-навътре в мрачните лабиринти на развалините.