Джеймс Купър - Лоцманът

— Назад, назад, ви казвам! Нима ще опетните честта си на мъже и моряци, като отмъстите на тоя, когото бог вече е наказал? Без да каже нито дума повече, той посочи многозначително към земята и бавно се отдалечи.

— Заровете го в пясъка, момчета — каза Мери, когато командирът се бе поотдръпнал настрана. Следващият прилив ще го изрови и отнесе.

Докато матросите изпълняваха заповедта му, гардемаринът се присъедини към капитана, който продължаваше да се разхожда по брега, като от време на време се спираше и хвърляше тревожен поглед към морето, а после отново почваше да крачи тъй бързо, че младият му спътник едва го настигаше. След още два часа напразни усилия обаче всякакви опити да бъде намерено тялото на изчезналия кормчия бяха прекратени, защото морето никога не е връщало трупа на човек, който упорито е търсил смъртта си в него.

— Слънцето вече се скрива зад скалите — каза лейтенантът, отпущайки се на един камък. Скоро ще трябва да поставяме часови. Но, какво да пазим, момче, когато прибоят и тия скали не ни оставиха дори една здрава дъска, на която, да прислоним глава през нощта.

— Нашите хора са събрали по брега много неща, изхвърлени от морето — отвърна младежът. Намерили са оръжие, с което можем да се защитим, и провизии, за да си подкрепим силите, които ще ни трябват, когато стане нужда да използуваме това оръжие.

— А кой ще бъде нашият противник? — запита горчиво Барнстейбъл. Ще нарамим десетина пики и где превземем Англия на абордаж ли?

— Може да не наложим контрибуция на целия английски остров — продължи младежът, следейки внимателно изражението в очите на командира, но все още ще се намери работа за нас, докато фрегатата прати тендера да ни вземе. Надявам се, сър, че не смятате положението ни за толкова отчаяно, та да се предадем в плен.

— В плен?! — възкликна лейтенантът. Не, не, момче, още не сме стигнали дотам! Трябва да призная, Англия успя да унищожи моято шхуна, но не можа да придобие никакво друго преимущество над нас. Какво корабче си имахме, Мери! Леко, подвижно съчетание, което рядко можеш да намериш между носа и кърмата на к един кораб! Спомняш ли си, приятелю, когато изпреварих фрегатата на излизане от Чесапикския залив? Винаги мога да направя това при спокойно море и попътен вятър. Но, крехко създание беше нашата шхуна! Крехко създание, момче, затова не можа да издържи.

— И по-здрав кораб би станал на трески там, където загина шхуната ни, отвърна гардемаринът.

— Да, изпитанието не беше по силите й. Не можехме и да очакваме, че ще остане здрава и читава на такова скалисто ложе. Аз я обичах, Мери, много я обичах! Тя ми беше първият кораб, който командувах и всеки планшир, всеки болт на прекрасното й тяло ми беше познат и скъп!

— Според мен, сър, съвсем естествено е моряк да обича такова създание от дърво и желязо, с което е плавал над морската бездна толкова дни и нощи, забеляза младежът. Така и бащата обича чедата си.

— Точно така, точно така и дори повече! — възкликна Барнстейбъл, задъхвайки се от вълнение. Той стисна здраво нежната ръка на Мери и продължи с глас, на който бушуващите в душата му чувства придаваха все по-голяма сила. — И все пак, момче, човек не може да обича собственото си творение така, както обича тварите божии. Не може да се отнася към кораба си така, както се отнася към другарите си. Аз плавах с Том още когато бях на твоите години. Тогава всичко ми се виждаше весело и леко и както често казваше той, не знаех нищо и от нищо не се страхувах. По това време бях избягал от стария си баща и добрата си майка и Том направи за мен това, което никой родител не би могъл да направи при моето положение — стана ми баща и майка в морето! По цели часове, дни, дори месеци ме учеше на тънкостите на нашата професия, а после, когато възмъжах, ме следваше от кораб на кораб, от море на море и ме пусна едва когато умря там, където трябваше да умра аз, защото се срамуваше да изостави клетия „Ариел“ в съдбоносния час!

— Не, не, не виновни бяха суеверието и гордостта му! — прекъсна го Мери.

Но, като забеляза, че Барнстейбъл е затулил лицето си с ръце, сякаш да скрие вълнението си, юношата не каза нищо повече, а само седеше и гледаше с уважение лейтенанта, който напразно се мъчеше да подтисне чувствата си. И Мери сам се разтрепера от жалост, като виждаше как Барнстейбъл цял се тресе, а когато съгледа едрите сълзи, които се процеждаха през пръстите на командира и капеха по пясъка в нозете му, гардемаринът почувствува не по-малко облекчение от самия лейтенант.