Джеймс Купър - Лоцманът

След сълзите настъпи силен изблик на чувства, рядко проявявай в зряла възраст. Когато обаче обзема човек, който мъжествено и благородно се бори с превратностите на съдбата, той събаря и помита като буен поток всички изкуствени прегради, създадени от обичаите и образованието, за да запазят мъжката гордост. В минути на опасност, Мери винаги се бе вслушвал с дълбоко уважение в строгия и властен глас на своя командир, а в минути на безгрижно веселие го бе привличала неговата доброта и сърдечност. Ала сега, когато седеше безмълвно и наблюдаваше своя командир, той изпитваше чувство, граничещо с благоговение. Дълга и жестока беше душевната борба в гърдите на Барнстейбъл, ала най-после вълнението се смени със спокойствие. Когато стана от камъка и махна ръце от лицето си, погледът му пак беше суров и горд, а челото леко намръщено и заговори с толкова рязък глас, че стресна събеседника си:

— Да вървим, сър. Защо трябва да стоим тук със скръстени ръце? Тия клетници чакат от нас съвет и напътствия какво да правят в това критично положение. Хайде да тръгваме, мистър Мери. Сега не е време да рисуваш с кортика 79 79 Кортик — къс и тесен нож, който носят офицерите от военноморския флот. Б пр. по пясъка. Скоро ще настъпи приливът и ще бъдем щастливи, ако успеем да подслоним главите си в някоя от пещерите между тия скали. Да се размърдаме, сър, докато още слънцето не е залязло — трябва да си набавим храна и оръжие, за да подкрепим силите си и да не позволяваме на неприятеля да се приближи, преди да излезем отново в море.

Младият човек, който поради неопитност още не познаваше обратите в човешката душа, се учуди на това тъй неочаквано напомняне за служебния му дълг, но стана и тръгна подир Барнстейбъл към групата моряци, разположили се малко по-надалеч. Лейтенантът, моментално почувствувал, че с резкостта си бе обидил несправедливо гардемарина, забави крачка и заговори по-меко, преминавайки бързо към обичайната непринудена беседа, но в тона му все още се долавяше тъга, която само времето можеше напълно да разпръсне:

— Не ни провървя, мистър Мери, но не бива да се отчайваме. Виждам, че нашите момчета са събрали много провизии, а с помощта на оръжието си лесно ще можем да завладеем някое по-малко неприятелско корабче и когато бурята утихне, да се доберем до фрегатата. Ала засега трябва да се крием, иначе червените мундири ще се нахвърлят върху нас като акули върху корабокрушенци. Ах, горката ни шхуна. Мери! По целия бряг няма да видиш две нейни дъски, които да се държат една за друга.

Гардемаринът не пожела да продължи щекотливата тема за техния кораб, а само подхвана благоразумно последната мисъл на своя командир.

— На известно разстояние южно от нас, където в морето се влива едно поточе, има малка клисура — каза той. Може да се притулим там или в гората над нея, докато успеем да разучим брега и да пленим някой кораб, който да ни измъкне оттук.

— По-добре да почакаме до сутринта, а после да превземем оная проклета батарея, дето откъсна най-хубавата мачта на бедния „Ариел“! — предложи лейтенантът. Това не е трудно, момче и ще можем да се задържим там, докато дойдат „Бързи“ и фрегатата.

— Щом предпочитате да щурмувате укрепления, вместо да завземате кораби на абордаж, мистър Барнстейбъл, точно на пътя ни има една каменна крепост. Видях я през мъглата, когато се качих на скалите да поставя часовой, та …

— Та какво, момче? Говори, не бой се. Сега можем свободно да се съвещаваме.

— Знаете ли, сър, гарнизонът може да не е изцяло враждебен към нас. Бихме могли да освободим мистър Грифит и капитан Менюъл и освен това …

— Какво освен това, сър?

— Може да успея да се видя с моите братовчедки Сесилия и Кетрин.

При тези думи лицето на Барнстейбъл се оживи и когато отговори, в гласа му отново се долавяше присъщата жизнерадост:

— Да, не е зле да завземем тази крепост! А, освобождаването на нашите другари и на морските пехотинци е вече въпрос на военно изкуство. Ех, момче, всичко останало ще бъде от лесно по-лесно, все едно да плениш цяла търговска флотилия, след като си унищожил нейния конвой.

— Струва ми се, сър, че ако превземем манастира, полковник Хауард сам ще се предаде.

— Както и поверениците на полковник Хауард! В твоя план, мистър Мери, има известен разум, затова добре ще го обмисля. Ала ето ги нашите клети матроси. Да им кажем няколко ободрителни думи, сър, та да ги окуражим за предстоящата работа.

Барнстейбъл и гардемаринът се приближиха до своите другари по съдба и им заговориха с оня началнически тон, който е общо приет във флота между старши и младши по чин, но същевременно с мекота и добродушие, налагани може би от критичното им положение. След като хапна от провизиите, събрани между останките, все още пръснати на повече от една миля по брега, лейтенантът заповяда на матросите да се въоръжат, с каквото могат, и да вземат храна за още едно денонощие от запасите, останали от шхуната. Тези разпореждания бяха изпълнени бързо и цялата група, предвождана от Барнстейбъл и Мери, тръгна покрай канарите да търси клисурата, по която поточето се вливаше в океана. Лошото време и усамоте-ността на мястото прикриваха малкия отряд, който вървеше към целта си, без да спазва нужната предпазливост, макар че при други обстоятелства това би могло да бъде фатално. Когато влязоха в дълбокия пролом, Барнстейбъл спря и се изкачи почти до ръба на урвата, която се спущаше стръмно от едната страна, за да огледа внимателно и за последен път морето. Когато погледът му се плъзна бавно от северния до южния край на хоризонта, на лицето му се изписа безнадеждно отчаяние и лейтенантът вече се готвеше да продължи неохотно срещу течението на ручея, но в тоя миг младежът, който не се отделяше от него, нададе радостен вик: