Джеймс Купър - Лоцманът

— Само една думичка и ще умреш! Трябва да се спуснем от скалите! Ще си служиш с „моряшка стълба“ — стъпваш, където налучкаш удобно място и се ловиш за пукнатините. Слизай, ти казвам, или ще те хвърля като мърша в морето!

— Смилете се, смилете се над мен! — замоли се Дилън. Дорй денем ми е трудно да го направя, а при тая тъмнина като нищо ше загина.

— Слизай! — заповяда Том. Или…

Без да се бави повече, Дилън се заспуща с разтреперани крака в зейналата под него страшна бездна. Кормчията го последва и то тъй бързо, че блъсна пленника, който бе застанал разтреперан на една скална издатина и тялото на ужасения нещастник увисна над прибоя, който се разбиваше с гневен грохот в канарите долу. Дилън неволно извика, когато усети, че се плъзва от тясната издатина и този вик отекна в страшната нощ като вопъл на духа на бурите.

— Ако чуя още веднъж гласа ти, ще ти отрежа буксирното въже, негоднико, предупреди го строго морякът. Тогава само ангелите ще те измъкнат оттам!

Стъпките и гласовете сега се чуваха ясно, а след малко до ръба на пропастта точно над тях се показа въоръжена група.

— Беше човешки глас — каза един от тях, като че някой викаше за помощ.

— Едва ли са хората, които търсим — възрази сержант Дрил, защото нито една парола, която съм чувал досега, не прилича на тоя крясък.

— Казват, че често в буря по нашия бряг се чували такива викове — обади се глас, в който не звучеше увереността на войник и според поверието това са удавени моряци.

Слушателите се засмяха тихо и подхвърлиха някак неохотно някоя и друга шега по адрес на суеверния си другар. Но изглежда, че тази сцена бе подействувала дори на тия, които никак не вярваха в чудеса, защото след още няколко подобни забележки цялата група се отдалечи от скалите с бърза стъпка, несъмнено ускорена от естеството на разговора. През цялото това време кормчията стоеше неподвижен като скалата, която му служеше за опора и крепеше не само себе си, но и Дилън. А, когато войниците се отдалечиха, подаде глава над скалата да разучи обстановката, после вдигна почти безчувствения си пленник до ръба и като го сложи там, сам се качи при него. Той не губи нито секунда за излишни обяснения и Дилън усети как отново го блъскат с предишната скорост напред. След няколко минути стигнаха търсения проход, по който Том се спусна със смелостта на моряк, влачейки пленника подире си, докато се озоваха на място, където вълните плискаха в самите им нозе и обливаха пясъка с пяна. Навеждайки се толкова ниско, че гребените на вълните се изравниха с хоризонта, кормчията съзря тъмната лодка, полюляваща се зад линията на прибоя.

— Хей, ариелци! — извика Том тъй гръмогласно, че засилващият се вятър донесе гласа му до ушите на отдалечаващите се войници, които ускориха крачка, тъй като в страха си помислиха тия звуци за свръхестествени.

— Кой вика? — обади се познатият глас на Барнстейбъл.

— Бившият ви учител, сега е ваш служител — отговори кормчията с парола, която сам си бе измислил.

Кормчията сграбчи Дилън, преметна го през рамо като спасителен пояс и навлезе в пенестата ивица, на чийто гребен се полюшваше лодката, и преди спътникът му да успее да протестира или да се замоли, отново се озова до Барнстейбъл.

— Кой е този? — попита лейтенантът. Това не е Грифит!

— Обирайте по-бързо въжето и вдигайте котва! — извика развълнуваният моряк. А, след това, ако милеете за „Ариел“, гребете момчета, докато имате сили и воля!

Барнстейбъл познаваше кормчията си и не му зададе повече въпроси, докато велботът не мина буруните, като ту се плъзгаше по заоблените гребени на вълните, ту се спускаше във вдлъбнатините помежду им, но непрекъснато пореше водата с носа си, устремен с изумителна скорост към залива, където беше закотвена шхуната. Тогава кормчията разказа с няколко горчиви думи на командира си за вероломството на Дилън и за опасността, която заплашваше шхуната.

— Войници трудно се събират нощем — заключи Том, а от това, което дочух, подразбрах, че куриерът ще трябва да заобикаля доста около залива, тъй че ако не е тоя североизточен вятър, може да ги изпреварим. Но тая работа е изцяло в ръцете на провидението … Гребете, юнаци мои, гребете! … Тази нощ всичко зависи от вашето гребане.

Барнстейбъл изслуша с дълбоко мълчание този поразителен разказ, който прозвуча в ушите на Дилън като погребален звън, и на края, обръщайки се към пленника, произнесе глухо:

— Мерзавец! Никой не би посмял да ме упрекне, ако те хвърля в морето да те изядат рибите! Но, ако шхуната ми отиде на дъното, тя ще бъде и твой гроб!