Джеймс Купър - Лоцманът

— Най-много до един час — каза Дилън, като погледна тревожно часовника си.

— Не бива да се бавим повече, момко — продължи полковникът, тръгвайки към вратата, която водеше към стаите на арестантите. Но, трябва да се отнасяме с внимание не само към тия нещастни нарушители на закона, а и към дамите, затуй върви, Кристофър, да предадеш моите почитания на Сесилия, макар че тая вироглавка не ги заслужава, ала какво да правя, като е дъщеря на брат ми Хари! И докато си там, хитрецо, гледай да си уредиш работата. Марк Антоний е бил глупак в сравнение с теб, но въпреки това е жънел успехи в любовта. Например с оная царица в страната на пирамидите …

С тези думи разпаленият старец затвори вратата и Дилън остана сам, изправен до масата в дълбок размисъл. Изглежда, се колебаеше да предприеме ли стъпката, която му бе препоръчал неговият роднина.

Предаденият по-горе разговор беше в по-голямата си част неразбираем за кормчията, който с голямо търпение чакаше неговото завършване с надежда да чуе нещо, което би било полезно за пленниците. Но, преди да бе решил как да постъпи, Дилън неочаквано се престраши да влезе в килиите. Като обърна на един дъх две чаши вино, той мина толкова близо до колебаещия се кормчия, скрит зад отворената врата, че едва не го докосна, после закрачи по коридора с оная бърза стъпка, с която се движи обикновено човек, който е взел против волята си някакво решение и като че ли се мъчи да скрие своята слабост от самия себе си. Том не се колеба повече. Възползувайки се от това, че Дилън, минавайки край него, блъсна вратата, от което в коридора стана тъмно, старият моряк тръгна след него, водейки се по шума на стъпките му по каменната настилка на галерията. На пресечката, която водеше за стаята на Бъроуклиф, Дилън се поспря — може би се двоумеше накъде да тръгне, или пък бе чул тежките стъпки на непредпазливия кормчия. Но дори и да бе дочул нещо, сигурно го помисли за ехо на собствените си стъпки, защото продължи нататък, без да забележи, че подире му върви човек.

Дилън почука леко по вратата на гостната към „килиите“. Отговори му нежният глас на самата Сесилия Хауард, която го покани да влезе. Джентълменът изглеждаше малко смутен от тази покана и остана за миг в нерешителност пред отворената врата.

— Аз дойдох, мис Хауард — подзе Дилън, по желание а вашия чичо и, позволете ми да добавя, по мое собствено …

— Бог да ни е на помощ! — възкликна Сесилия, като сключи уплашено ръце и неволно стана от канапето. Нима и ние ще бъде хвърлени в затвора и екзекутирани?

— Как може мис Хауард да си помисли, че съм способен… — Дилън се спря, като забеляза, че не само Сесилия, но и Кетрин и Елис Дънскоум гледаха вторачено нещо, и когато се обърна, за голям свой ужас съзря исполинската фигура на кормчията, който, застанал на вратата, препречваше единствения изход от стаята. Суровото му лице изразяваше неумолима омраза.

— Ако тук стане убийство — каза Том, като обгърна със студен поглед вцепенените от смайване девойки и техния посетител, само тоя лъжец ше бъде виновен. Но няма защо да се страхувате от човек, който толкова отдавна броди по моретата и се е счепквал с толкова много чудовища — и в човешки и в рибешки образ, че не може д не знае как да се отнася с беззащитни жени. Всеки, който ме познава ще каже, че Томас Кофин никога не си е служил с неприлични думи и не се е държал недостойно пред същество от един и същи пол.

— Кофин! — възкликна Кетрин, пристъпвайки по-смело от ъгъла, където се бе свила от страх с приятелките си.

— Да, Кофин — потвърди старият моряк и мрачните черти на лицето му постепенно се просветлиха, като гледаше лъчезарното й лице. Това е зловеща дума, но същевременно име, което се носи надлъж и нашир из плитчините, островите и носовете. Баща ми се е казвал Кофин, а майка ми — Джой 76 76 на английски „радост“. Б.пр. . А, тия два рода могат да се похвалят с по-голям улов от всички други на нашия остров, макар Че Уъртовци, Гарнъровци и Суейновци умеят да хвърлят харпуна по-точно от всеки друг откъм наветрената страна на Атлантика.

Кетрин изслуша тази възхвала за нантъкетските китоловци с явно задоволство, след което повтори бавно:

— Кофин! Значи, вие сте Дългия Том?

— Да, да, Дългия Том, ала не се срамувам от това име — отговори кормчията и неусмиримият гняв, който помрачаваше суровото му лице, се изля в тих смях, като гледаше възбудената Кетрин. Бог да благослови усмихнатото ви лице и лъчезарните ви черни очи, млада лейди! Значи, сте чували за Дългия Том? Сигурно са ви разправяли как убива китове? Ех, стар съм вече и мъчноподвижен, млада лейди, но когато бях деветнайсетгодишен, все аз водех танците, а дамата ми, кажи-речи, не падаше по красота по-долу от вас, пък и имах в свой актив три убити кита.