Джеймс Купър - Лоцманът

— Не ме предавайте … не ме предавайте, мис Хауард, в ръцете на тоя звяр! Вашият чичо, вашият почтен чичо, одобри моя план и даже го подкрепи. Та той е най-обикновена военна хитрост…

— Чичо ми никога не би подкрепил такъв коварен план, мистър Дилън — каза студено Сесилия.

— Подкрепи го, заклевам се …

— Лъжец! — прекъсна го гръмкият глас на кормчията.

Дилън се сви и затрепера от този страшен глас, който го пронизваше до дълбините на душата. Но когато си представи нощния мрак, стръмните крайбрежни скали и бурното море, когато си помисли какъв ужас му предстои да преживее, ако остане в ръцете на най-неумолимия си враг, той отново го удари на молба:

— Изслушайте ме, изслушайте ме още веднъж, мис Хауард! Умолявам ви, изслушайте ме! Нали съм ваш роднина и сънародник? Нима ще ме оставите в ръцете на тоя див, безмилостен, обезумял човек, който в злобата си ще ме прободе с тоя … О, господи! Да бяхте видели това, на което бях очевидец на „Бързи“! Изслушайте ме, мис Хауард! В името на любовта към нашия творец, застъпете се за мен! Мистър Грифит ще бъде освободен…

— Лъжец! — прекъсна го пак кормчията.

— Какво обещава той? — запита Сесилия, поглеждайки отново с отвращение жалкия пленник.

— Нещо, което няма да бъде изпълнено — отговори Кетрин. Ела с мен, честни Том! Аз поне няма да те измамя!

— Колко сте жестока и упорита, мис Плаудън! Добра, мила мис Елис, вие няма да откажете да се застъпите за мен! Сърцето ви не е сковано от страх за любимия, изложен на мними опасности.

— Е, не се обръщайте към мен! — отвърна Елис, свеждайки кротките си очи. Аз мисля, че нищо не заплашва живота ви. Но, ще се моля на всемогъщия да се смили над вас и да ви пощади.

— Хайде! — извика Том, като сграбчи безпомощния Дилън за яката и почти го повлече по коридора. Ако издадеш само един звук, негоднико, даже една четвърт от тоя, който издава млад делфин, когато поеме първата глътка въздух, ще видиш повторно това, което видя на „Бързи“! Харпунът ми е винаги остър, а старата ми ръка още умее да го забива чак до дръжката!

След тази заплаха престана да се чува дори тежкото, прекъслечно дишане на пленника, който, влачейки се подир водача си, следваше стъпките на Кетрин. Тя се промъкваше безшумно през тайнствените лабиринти на зданието. След няколко минути през една малка врата излязоха на открито. Без да спира или да се замисля, мис Плаудън поведе кормчията през ливадата към една вратичка — не тая, през която бе влязъл по-рано в двора и като посочи пътеката, която едва се очертаваше през повехналата трева, пожела му добър път с Глас, в който се долавяше загриженост за Том, и изчезна от очите МУ като безплътно видение.

Сега, когато пътят стоеше открит пред него, Том нямаше нужда от подкана. Затъкнал пистолетите в пояса си и стиснал харпуна, той се носеше през полята с такава скорост, че спътникът му трябваше да напряга сили, за да не изостава. Веднъж-дваж Дилън се опита да подхвърли някоя и друга дума, но страшното „Млък!“ на кормчията винаги му затваряше устата. Най-после, като разбра, че приближават скалите, той направи последен опит да си възвърне свободата, предлагайки голям откуп. Кормчията не отговори нищо, но точно, когато пленникът си мислеше, че примамливото му предложение дава желания резултат, изведнъж усети как назъбеното, студено острие на харпуна се опря в гърдите му през дантеления нагръдник и дори одраска кожата му.

— Лъжец! — извика Том. Само още една дума, и ще пронижа сърцето ти!

От тоя момент нататък Дилън стана мълчалив като гроб. Стигнаха края на скалите недалеч от мястото, където бяха слезли на брега, без да срещнат отряда, изпратен по дирите на Барнстейбъл. Старият моряк се поспря до ръба на пропастта и огледа с опитно око просналата се пред тях водна шир. Морето вече не спеше, а бушуваше и блъскаше сърдито подножието на скалите, на които бе застанал Том, и белите гребени на вълните пръскаха високо своята пяна. Обгръщайки с поглед целия източен хоризонт, кормчията изръмжа глухо. А, после, като удари силно дръжката на харпуна в земята, продължи по самия край на скалите, мърморейки страшни проклятия, които изплашеният му спътник сметна за адресирани към него. Струваше му се, че разгневеният му и възбуден водач нарочно се старае да върви все по края на шеметната бездна въпреки нощния мрак и силния вятър, който от време на време връхлиташе яростно върху им, и неведнъж вързаният пленник си помисли, че ще полети надолу. Но, разсъдливият кормчия сигурно си имаше причини за тази привидна непредпазливост. Когато изминаха около половината разстояние от мястото, където бе слязъл Барнстейбъл, дотам, където той трябваше да се срещне със своя кормчия, краткото затихване на вятъра им позволи да доловят смътно гласове, които накараха Том мигновено да се закове на място. След като се ослушва напрегнато една минута, изглежда, взе решение. Той се обърна към Дилън и макар че заговори шепнешком, гласът му беше твърд и решителен: