Джеймс Купър - Лоцманът

— Том — каза Кетрин, пристъпяйки бързо към стария моряк, и бузите й запламтяха от вълнение, чувала съм, че сте опитен моряк, отличен кормчия и мога да добавя, верен другар и приятел на мистър Ричард Барнстейбъл … Може би носите някакво поръчение или писмо от тоя джентълмен?

Като чу името на командира си, Кофин изведнъж си спомни всичко и гневът му избухна с нова сила. Пронизвайки с очи свития от страх Дилън, той му заговори с грубия, хрипкав глас, присъщ на хора, които в борба със стихиите сякаш са усвоили тяхната суровост:

— Отговори, лъжецо! Какво е докарало стария Том Кофин в тия плитчини и теснини? Писмо ли? Как не! Но заклевам се в бога, който направлява ветровете и показва на заблудения моряк пътя из водните простори, че тази нощ ти, негоднико, ще спиш на палубата на „Ариел“! И ако рече господ хубавата ни шхуна да потъне като негодна черупка там, където е закотвена, ти ще отидеш на дъното с нея! И ще спиш там, докато не ни извикат да дадем сметка за делата си, след като извършим най-дългото си плаване — до оня свят.

Разпалеността, с която старият моряк произнасяше речта си, величествената му осанка, силата и искреното възмущение, излъчвани от пронизителните му очи, и думите му, които бяха вцепенили Дилън, разтреперан като прострелян елен, няколко минути държаха жените в нямо изумление. През това време Том се приближи до уплашената си жертва и върза ръцете й зад гърба. След това с друго по-здраво въже я привърза за широкия брезентов пояс, с който беше постоянно препасан, като по този начин освободи ръцете си, за да може да си служи с оръжието, без да изпуска пленника.

— Уверена съм — каза Сесилия, която се съвзе първа, че мистър Барнстейбъл не ви е поръчвал да се отнасяте тъй грубо с родственика на моя чичо полковник Хауард, и то в собствения му дом! Мис Плаудън, вашият приятел, изглежда, се е поувлякъл, ако този човек наистина действува по негово нареждане!

— Моят приятел, братовчедке Хауард — отвърна Кетрин, никога не би наредил на своя кормчия или на който и да било ДРУГ да извърши нещо недостойно. Кажи, добри моряко, защо се отнасяш тъй нечовешки с почтения мистър Дилън, роднина на полковник Хауард и гост на манастира „Света Рут“?

— Но, Кетрин…

— Бъди търпелива, остави човека да се изкаже. Той може да изясни всичко.

Разбрал, че очакват обяснения от него, кормчията се залови за това с енергия, съответствуваща на темата и на собствените му чувства. С няколко думи, леко замъглени от своеобразното му произношение, той разказа на слушателите си за доверието, с което Барнстейбъл се бе отнесъл към Дилън, и за предателството на последния. Девойките го слушаха и учудването им растеше. Най-после Сесилия, без дори да го изчака да довърши, възкликна:

— И значи, полковник Хауард … нима полковник Хауард се е съгласил с тоя коварен план?

— Да, и двамата имат пръст в тая работа — отвърна Том, но на единия не му провървя.

— Дори Бъроуклиф, колкото жесток и груб да изглежда, не би се опозорил по тоя начин, вметна мис Хауард.

— Ами мистър Барнстейбъл? — едва успя най-после да промълви Кетрин, превъзмогвайки чувствата си. Вие май казахте, че били изпратени войници по дирите му?

— Да, млада лейди — отговори кормчията с мрачна усмивка, подгонили са го, ала той хвърли котва на друго място и дори да го намерят, дългите му пики бързо ще видят работата на десетина червени мундири. Само повелителят на бурите и затишията да се смили над шхуната! Ах, млада лейди, тя е тъй привлекателна за окото на стария моряк, както девойка като вас може да бъде за всяко човешко око!

— Но защо стоиш? Върви, честни Том, да разкриеш на командира си това предателство! Може да успееш да го предупредиш навреме. Не се бави нито минута.

— Корабът ми е легнал в дрейф поради липса на лоцман. Аз мога да мина през нантъкетските плитчини в най-тъмна нощ, когато всички небесни люкове са затворени и под мене има само три сажена вода, но при такова плаване може да попадна на буруни. И без туй едва не се сблъсках с една компанийка, от която после трябваше да се откопчвам с бой.

— Ако само тази е причината, ела с мен — извика пламенната Кетрин, аз ще те изведа на пътека, която стига до морето, без да срещнем часови.

До тоя момент Дилън тайно се бе надявал, че ще може да бъде спасен от часовите, но като чу това предложение, усети как кръвта се смръзва във всяка жилка на разтрепераното му тяло и угасна последната вяра в сърцето му. Вдигайки полека глава, приведена от срам, унижение и страх, сякаш на врата му тежаха вериги, той се приближи до Сесилия и извика с глас, в който се четеше ужас: