Джеймс Купър - Шпионинът

Капитан Лоутън лесно облече официалните си дрехи и понеже приятелят му бе готов, те се отправиха още веднъж към имението. Конят му бе не по малко облагодетелстван от ездача си, от няколкото дни почивка и на минаване покрай скалите, които добре помнеше, на Лоутън много му се искаше отново да срещне подлия си враг на кон и въоръжен като него самия. Но нищо не им попречи и те достигнаха Локъст, точно когато слънцето хвърляше последните си лъчи над долината и оцветяваше в злато върховете на дърветата. За Лоутън винаги бе достатъчно да хвърли само един поглед, за да долови всички подробности и още с влизането в къщата той знаеше повече, отколкото Ситгрейвз след целодневен престой. Мис Пейтън се спусна към него с усмивка, която надхвърляше границите на обикновената учтивост и която повече произхождаше от сърцето, отколкото от маниерите. Франсис се носеше наоколо развълнувана и с насълзени очи, а мистър Уортън ги очакваше облечен в кадифен костюм, който би правил впечатление и в най-пъстрата всекидневна. Полковник Уелмър беше с униформата на офицер от армията на принца си, а Изабела Сингълтън бе с весели дрехи, но с лице което не им подхождаше. Брат и пък, седнал до нея, с изпълнени с интерес очи и бързопроменящ се цвят на лицето, приличаше на всичко друго, но не и на болен. Тъй като бе започнал да излиза от стаята си преди три дни, доктор Ситгрейвз, който се втренчи в него с глуповато учудване, забрави да го упрекне в липса на разум. Капитан Лоутън влезе в стаята с достойнството и сериозността на човек, чиито нерви не се влияят лесно от неочаквани неща. Поздравите му бяха приети любезно и след като размени по една-две думи с някои от присъстващите, той се приближи до хирурга, оттеглил се объркан в един ъгъл, за да разбере мнението му.

— Джон — посрещна го той шепнешком, със събудено любопитство — Какво означава това празненство?

— Че перуката ти и косата ми биха изглеждали по-добре, с малко брашно от Бети Фланаган. Но понеже е късно, ще приемем сражението въоръжени както сме.

— Гледай, ето го свещеника в пълен костюм, на доктор по богословие! Какво ли значи това?

— Размяна — каза драгунът. — Ранените от стрелите на Купидон ще се срещнат, за да уредят сметките си с него и ще го уверят, че повече няма нужда да страдат от стрелите му.

Хирургът подпря с пръст носа си и започна да размишлява върху казаното.

— Не е ли пълен срам, че един псевдо-герой, при това враг, ще бъде оставен да отмъкне едно от най-красивите цветя пораснали на земята ни? Цвете достойно за гърдите на всеки мъж!

— Ако като съпруг не е по-сговорчив, отколкото като пациент, боя се, че дамата ще живее труден живот.

— Нека — каза войникът с възмущение. — Тя е избрала враг на страната си и нека се сблъска с достойнствата на своя избор.

Разговорът им бе прекъснат от мис Пейтън, която ги уведоми, че са поканени да присъстват на бракосъчетанието на по-голямата й племенница и полковник Уелмър. Джентълменът се поклони, а добрата леля, с присъщата си любов към приличието, им обясни, че връзката е отдавнашна и сватбата не е никаква изненада. Лоутън се поклони дори по-церемониално, но докторът, който обичаше да разговаря със старата мома, отговори:

— Умът на различните индивиди е конструиран различно. Впечатленията на някои са ярки, но преходни. На други са по-дълбоки и трайни. Наистина има учени, които претендират, че могат да намерят връзка между физическите и умствените сили на едно животно. Но аз, мадам, дълбоко вярвам, че едното е резултат на навици и връзки, а другото се подчинява на законите на материята.

Мис Пейтън на свой ред се поклони в знак на съгласие с тази забележка и се оттегли с достойнство, за да въведе булката в стаята с гостите. Бе дошъл часът, в който според американските обичаи, трябваше да се разменят думите на брачната клетва и преизпълнена с чувства Сара, последва леля си в гостната. Уелмър скочи да поеме ръката, която тя с извърнато лице му подаде и за първи път английският полковник изглежда осъзна напълно важността на скорошната церемония. Досега той бе разсеян и объркан, но с появата на красотата, чийто блясък го ослепи, от погледа му изчезна всичко друго, освен сигурността за бъдещото му блаженство. Всички станаха от местата си и духовникът вече бе отворил свещената книга, когато бе забелязано отсъствието на Франсис. Мис Пейтън отиде да я търси и я откри в стаята й, обляна в сълзи.

— Ела, любов моя, всички чакат само нас! — каза тя и хвана нежно ръката на племенницата си. — Помъчи се да се овладееш, за да почетем избраника на сестра ти.