Джеймс Купър - Шпионинът

— Какво!? Да се съединят две части от едно и също човешко тяло, срязано с остър предмет, за да продължи да живее?

— Да, отрязано на две и съединено, за да продължи да служи в армията — каза Лоутън.

— Това е невъзможно, напълно невъзможно! Напразно човек с уменията си би се опитвал да се противопостави на природата. Помислете сър, в такъв случай вие разрязвате артериите, нервите, вътрешностите, всички вени и сухожилия и най-главното последствие е, че…

— Достатъчно, доктор Ситгрейвз, казахте достатъчно за да убедите и доктор с противното мнение. Никога нищо няма да ме накара да ви се противопоставя по този въпрос.

— Убеден съм, че не може да бъде приятна една рана, която по природата си е нелечима.

— И аз мисля така — каза Лоутън сухо.

— Какво според вас е най-голямото удоволствие в живота? — попита лекарят неочаквано.

— За различните хора трябва да е различно.

— Съвсем не! — извика хирургът. — Това е да виждаш, да чувстваш как светлината на науката в сътрудничество с природата премахва развилнялата се болест. Веднъж нарочно счупих малкия си пръст, за да мога да наместя костите и да наблюдавам как оздравява. Разбира се, това бе само дребна работа, драги Джон, но все пак вълнението, предизвикано от наместването на костта, заедно с удоволствието да наблюдаваш човека, който прави това в единство с природата бе удоволствие, по-голямо от което никога не съм изпитвал. Ами ако беше някой от по-важните крайници — крак или ръка, колко ли още по-голямо щеше да бъде то?

— Или врата — каза войникът, но разговорът им бе прекъснат от пристигането им в къщата на мистър Уортън. Тъй като никой не излезе да ги посрещне, Лоутън направо влезе в гостната, където знаеше, че обикновено се приемат посетителите. Отваряйки вратата, той се спря изумен възхищавайки се на това, което видя вътре. Погледът му най-напред попадна на полковник Уелмър, който се бе наклонил към червящата се Сара Лоутън толкова унесено, че никой От двамата не чу влизането на капитана. Някои признаци, които набитото око на Лоутън веднага долови му разкриха тайната им и той се канеше да си отиде също така тихо, както бе и дошъл, когато приятелят му нахълта в стаята. Хирургът се приближи веднага до стола на полковник Уелмър и възкликна:

— Боже мой! Бърз и неравен пулс, зачервени бузи и горящи очи — силно изразени симптоми на треска, които трябва да се лекуват. — Докато говореше докторът, който като повечето военни лекари бе свикнал да лекува комплексно, извади един скалпел и по всичко личеше, че смята веднага да пристъпи към действие. Но полковник Уелмър, съвзел се от объркването и изненадата етапа надменно и каза:

— Сър, цветът ми се дължи на топлината в стаята, а и вече твърде много съм задължен на вашите умения, за да ви създавам повече грижи. Мис Уортън знае, че съм здрав и ви уверявам, че през живота си не съм се чувствал по-щастлив.

Последната част на изказването му колкото и да се хареса на Сара, не можеше да не я накара повторно да се изчерви и Ситгрейвз, който проследи погледа на пациента си не можеше да не забележи това.

— Дайте ми ръката си ако обичате, мадам — каза той и се приближи с поклон — Грижите и липсата на сън са се отразили на деликатният ви организъм и у вас има симптоми, които не бива да се пренебрегват.

— Извинете ме сър, — каза Сара, с женска гордост след като се съвзе. — Горещината наистина е голяма и аз ще се оттегля, и ще съобщя на мис Пейтън за пристигането ви.

Не бе трудно да се отговори на разсеяната простоватост на доктора, но се наложи да вдигне глава, за да отговори на Лоутън, който се поклони почти до ръката, с която бе отворил вратата за да излезе тя. Един поглед му стигаше — тя можеше да контролира стъпките си достатъчно, за да се оттегли с достойнство. Но веднага щом се освободи от наблюдаващите я погледи, тя се отпусна в един стол и се отдаде на смесеното си с удоволствие чувство за срам.

Малко жегнат от неподчинението на полковник Уелмър, доктор Ситгрейвз, който отново му бе предложил услугите си, и те отново бяха отблъснати се качи в стаята на младия Сингълтън, където вече се бе качил капитан Уортън.

Абсолвентът от Единбург намери, че пациентът му няма никакви симптоми на треска и че здравето му се възстановява бързо. С лице по-бледо отколкото в деня, когато бе пристигнала, ако това изобщо бе възможно Изабел, полагаше нежни грижи около леглото му, а и дамите от къщата, въпреки собствените си притеснения и объркани чувства, не бяха забравили задълженията на гостоприемството. Франсис чувстваше притегляне към гостенката си, което не можеше да обясни и чиято сила не можеше да контролира. Несъзнателно тя бе свързала във въображението си Дънуди и Изабела, и с романтичния плам на щедрия си ум чувстваше, че най-добре служи на бившия си любим, като се държи мило с тази, която той обича най-много. Изабела приемаше вниманието й с благодарност, но нито една от двете не споменаваше скрития източник на безпокойството им. Наблюдателността на мис Пейтън рядко проникваше пол тона, което се вижда с очи, и за нея положението на Хенри Уортън представляваше едно ужасно оправдание за вехнещите страни и пълни със сълзи очи на племенницата й. Сара изглеждаше по-малко загрижена от сестра си, но неопитната й леля псе пак можеше да си обясни причината. За добродетелните жени любовта е свято чувство, което дарява с ореол всичко до което се докосне. Въпреки, че мис Пейтън искрено се тревожеше за опасността надвиснала над племенника й, тя добре знаеше, че активните военни действия са неблагоприятни за любовта и случайно спечелените моменти не са за пренебрегване.