Джеймс Купър - Шпионинът

Когато реши да остави капитан Лоутън в лагера при ранените и по-тежкия багаж на ескадрона заедно със сержант Холистър и още дванадесет души като тяхна охрана, Дънуди взе под внимание не само писмото от полковник Сингълтън, но и белезите по тялото на другаря си. Лоутън напразно се опитваше да го убеди, че е годен да изпълни всякаква задача не по-зле от здрав човек и направо му каза, че хората му никога няма да последват Том Мейсън със същата увереност и ентусиазъм, с която следват него в атаките, но командирът му остана непреклонен и той се видя принуден да се подчини с толкова учтивост, колкото можа да си наложи за момента. Преди да се разделят, Дънуди повтори предупреждението си да наблюдава добре къщата и му нареди, ако види някакво съмнително движение в околността да вземе хората си и да слезе в Локъст. Амбулантният търговец бе събудил у него неясни подозрения, макар че не бе казал точно от какво би трябвало да се страхува и защо.

Известно време след тръгването на ескадрона капитанът ходи напред, назад пред вратата на „хотела“ като вътрешно ругаеше съдбата осъдила го на безславно безделие в момент, когато можеше да се очаква среща с врага и отговаряше на зададените на висок глас от вътрешността на постройката, въпроси на Бети, за различни моменти от бягството на търговеца, които тя все още не бе разбрала. В този момент при него дойде хирургът, който до сега бе зает с пациентите си в една от по-отдалечените постройки и не знаеше нито какво се е случило, нито че ескадронът е потеглил.

— Къде са часовите, Джон? — попита той след като се огледа с любопитство наоколо. — И защо си тук сам?

— Заминаха. Всички заминаха. Надолу към реката с Дънуди. Само аз и ти сме тук, да се грижим за няколко ранени и за жените.

— Все лак, радвам се — каза хирургът — че майор Дънуди е проявил достатъчно съобразителност да не мести ранените. Хей, мисис Елизабет Фланаган, по-бързо ми приготви нещо за ядене, защото имам да правя дисекция на труп и много бързам.

— А, ето го и мистър доктор Арчибалд Ситгрейвз, дето вечно закъснява — отговори Бети през един счупен прозорец.

— Тук ня’а нищо за ядине освен кожата на Джени и трупа, дето казваш.

— Жено! — извика докторът ядосано. — За канибал ли ме вземаш, че се обръщаш към мен с този мръсен език? И ти казвам да побързаш с нещо за закуска и подходящо за гладен стомах.

— Взимам те по-скоро за тапищник, отколкото за топ — отговори Бети, смигайки на капитана — и ти казвам, че ша тря’а да постиш, ако ни щеш да ти напра’я пържоли от кожата на Джени. Момчетата сичко ми изядоха.

Лоутън се намеси за да опази мира и им каза, че вече е изпратил хора да намерят някаква храна. Омилостивен от това съобщение докторът забрави глада си и каза, че ще започне работата си веднага.

— И къде е обектът ти? — попита Лоутън.

— Търговецът — отговори хирургът и погледна стълба.

— Накарах Холистър да направи ниска поставка, така че врата да не се размести при падането. От него ще направя такъв скелет, какъвто няма в Северна Америка. Приятелчето има добри пропорции и костите му са добре сложени. Ще го направя хубавец. Отдавна чакам нещо такова, за да го изпратя подарък на леля си във Вирджиния, която бе много добра с мен, когато бях малък.

— По дяволите! Как можеш да изпратиш на леля си кокали на мъртвец?

— Че защо не? Какво по-благородно има в природата от човешката фигура? А скелетът е основната й част. Но къде е трупът?

— Няма го.

— Няма го? Кой се е осмелил да се меси в моите работи?

— А, дявола самия — намеси се Бети. — И тия дни ше та земе и тебе без да та пита много, много.

— Мълчи, вещице! — каза Лоутън и едвам се удържа да не се разсмее. — Така ли трябва да се говори с офицер?

— А кой ми вика „мръсна Елизабет Фланаган“? Приятел помня година, враг не забравям по месец — каза тя презрително.

Но приятелството и враждебността на мисис Фланаган за лекаря бяха безразлични, защото той не можеше да мисли за нищо друго, освен за загубата си. Наложи се Лоутън да обясни как се е стигнало до тази загуба.

— И добре че бега, съкровище — извика Бети, след като Лоутън свърши — щот’ сержант Холистър го видя очи в очи и казва че е Велзевул, а не търговец, освен за разни дреболии — крадене, мамене, такива работи. Я си представи като как щеше да си да седнеш да режеш Велзевул, ако майорът го беше обесил. Май нямаше да му е много сгодно под ножа.