Джеймс Купър - Шпионинът

Тук разговорът им бе прекъснат от един нетърпящ възражение глас, който я повика да направи закуската и те трябваше да се разделят — жената с тайната надежда, че интересът на сержанта бе от по-земно естество, а той — решен да спаси душата си от тъмния дух бродещ из лагера в търсене на жертви.

По време на закуската пристигнаха няколко депеши. Едната от тях съобщаваше за силата и направлението на противника по река Хъдзън, а другата беше заповед да се изпрати капитан Лоутън при първия пост, с охрана от драгуни. Последната инструкция, или по-скоро команда, защото не допускаше никакво отклонение от изпълнението й, окончателно разтревожи Дънуди. Отчаянието и нещастието на Франсис бяха непрекъснато пред очите му, и десетки пъти той се почувства изкушен да се качи на коня си и да препусне към Локъст, но успя да се овладее. В съответствие със заповедта, той изпрати в имението един отряд, начело с офицер, който трябваше да ескортира Хенри Уортън до указаното място. На офицера той даде писмо, в което окуражаваше Уортън и го уверяваше, че няма да пожали сили в негова полза. Лоутън бе оставен с част от хората си да охранява ранените и веднага след закуска главната част от ескадрона потегли към Хъдзън. Дънуди повтори многократно инструкциите си на Лоутън, като се спря на всяка дума, произнесена от търговеца, и се опита по всякакъв начин да си представи какво точно е имал предвид с мистериозните си предупреждения, докато вече нямаше никакъв повод да забавя повече тръгването си. Той обаче внезапно си спомни, че няма никакви нареждания за полковник Уелмър и вместо да настигне колоната, се поддаде на желанията си и препусна към Локъст. Конят му бе много бърз и сякаш не бе минала и минута, когато от височината видя самотната долина, а когато стигна долу, видя в далечината ескорта на Хенри Уортън да се отправя през един проход към горните постове. Тази гледка го накара още повече да ускори темпото и скоро достигна до целта си. Франсис бе следвала донякъде ескорта и когато той изчезна от погледа й, тя се почувства изоставена от всички, които са й най-скъпи на света. Необяснимото отсъствие на Дънуди, както и ударът от раздялата с Хенри при такива обстоятелства, бяха окончателно сломили силите й, и тя се свлече на един камък край пътя в ридания, сякаш сърцето й щеше да се скъса. Дънуди скочи от коня, метна юздите на гърба му и след миг бе до пея.

— Франсис, моя Франсис — възкликна той. — Защо тези сълзи? Не се тревожи за брат си. Веднага щом свършим тази акция, ще отида при Вашингтон и ще помоля да го освободят. Бащата на тази страна никога няма да откаже това на един от любимите си ученици.

— Майор Дънуди. За интереса към съдбата на брат ми ви благодаря — каза тя разтреперана, избърса очите си и стана изпълнена с достойнство. — Но да се обръщате така към мен е неприлично.

— Неприлично! Нима не си моя? Със съгласието на баща ти… леля ти… с твоето собствено съгласие, мила Франсис!

— Майор Дънуди, не желая да се намесвам, когато друга дама претендира за сърцето ви, при това преди мен — каза Франсис с усилие да говори твърдо.

— Никоя друга, кълна се в небесата, никоя друга не може да има претенции към мен! — каза Дънуди разпалено. — Ти си единствената господарка на моята душа!

— Вие сте опитен, толкова опитен и с толкова успехи, майор Дънуди, че не е чудно колко съвършен сте в измамите си към доверието на моя пол — отговори Франсис, като се опита да се усмихне, опит, който треперещите й мускули задушиха в самото начало.

— Злодей ли съм аз, Франсис, че ме посрещаш с такива думи? Мамил ли съм те някога? Кой се е намесил по този начин в чистото ти сърце?

— Защо майор Дънуди не почете с присъствието си дома на бъдещия си тъст? Забрави ли той, че там се намира негов ранен приятел и още един човек, дълбоко нещастен? Забравил ли е, че там се намира и евентуалната му съпруга? Или се бои да не срещне и още някой който може да се нарече така? О, Пейтън, Пейтън, колко съм се лъгала в теб! С доверчивостта си съм те смятала за образец на храброст, благородство, щедрост, вярност…

— Франсис, виждам как се заблуждаваш — извика Дънуди с пламнало лице. — Несправедлива си с мен! Кълна се в най-скъпото за мен, че си несправедлива.

— Не се кълнете майор Дънуди — каза тя с женска гордост. — Времето когато вярвах на клетви мина.

— Мис Уортън, желаете да ме накарате да се направя на глупак, да ме накарате сам да се презирам и със самоизтъкване да се опитам да се издигна в очите ви?