Джеймс Купър - Шпионинът

Пред буйния огън седяха Бети Фланаган и сержант Холистър и се радваха на доста голямо количество алкохол.

— Казам ти, сиржант, — каза Бети като свали чашата от устните си — ни е разумно да мислиш, че и било повиче от търговица. Де беше миризмата на сяра, де бяха крилата, де му беши опашката? Ми копитата? И ни е почтено да казваш на сама жена, че в леглото й е бил Велзевул.

— Няма значение, мисис Фланаган, ако отсега нататък успееш да се отървеш от ноктите и зъбите му — отговори сержантът и отпи голяма глътка.

Цезар чу достатъчно, за да се убеди, че от тази двойка не може да очаква неприятности. Зъбите му вече започваха да тракат от студа и това още повече го подтикна да влезе. Той се приближи предпазливо и почука смирено. Появяването на Холистър с извадена сабя не спомогна за възстановяването на способностите му, но самият страх го накара да обясни защо е дошъл.

— Влизай — каза сержантът като огледа внимателно негъра на светлината. — Влизай и давай бележката си. Имаш ли пропуск?

— Не знае какво то — отговори Цезар, като трепереше в обувките си. — Ама господин дет’ дал казал много неща дет не разбира.

— Кой каза че те е изпратил?

— Доктор, сам изпратил аз и дошъл на галоп. Доктор като прати, винаги на галоп.

— Доктор Ситгрейвз е. И той не знае какво е пропуск. Черньо, ако те беше изпратил капитан Лоутън, щеше да ти даде пропуск, иначе часовият можеше да ти пробие главата с някой куршум, а това ще е жестоко към теб, защото може да си черен, но аз не съм от тия дето мислят че негрите нямат душа.

— Ами да — каза Бети — на негъра душата му кат на бял. Ела тук старче и си стопли кокалите на огъня. Знам, че един негар от Гвинея обича топлото, колкото войник да си по-пийне.

Цезар се подчини мълчаливо и едно момче мулатче бе изпратено да занесе бележката до постройката, в която бяха ранените.

— Ето — каза перачката, като предложи на Цезар да опита това, което най-много я радваше. — Пийни си капчица, саждьо, ша ти стопли черната душа в шантавото ти тяло и ще ти даде дух за кат се прибираш в къщи.

— Казвам ти, Елизабет, че душите на негрите са като нашите. Колко пъти съм чувал мистър Уитфийлд да казва, че на небето няма разлика в цветовете. Така че душата на този тук негър е бяла колкото и мойта, че и на майор Дънуди.

— Тъй то, да знайш — каза Цезар сопнато, тъй като глътката бе възвърнала смелостта му.

— Майорът е добра душа и тъй, и тъй — отговори перачката. — И мека душа и храбра душа, и ти, сержант, няма да отречеш.

— Колкото до това, има един по-високо и от Вашингтон, който съди душите, но аз ще кажа, че майор Дънуди е джентълмен, който никога не казва „вървете момчета“, а винаги казва „елате момчета“. Ако на някой беден му трябват шпори или ремък за юзда, никога няма да се скъпи за среброто, при това от собствения си джоб.

— Тогава защо си тук без работа, докато всички, на които той държи са в опасност? — извика един глас неочаквано. — Яхвай коня си и отивай при капитана! Вземи оръжието веднага или ще е късно!

Тази неочаквана намеса хвърли пиещите в моментно объркване. Цезар веднага се мушна до камината и остана там въпреки топлината, която би опекла бял човек. Сержант Холистър се обърна светкавично на петата си, извади сабята, която засвятка на огъня, по когато видя, че на вратата е застанал търговецът, той заотстъпва към позицията на Цезар с военна интуиция, която му подсказваше, че трябва да събере силите си. Единствено Бети отстояваше територията до масата. Тя доля в чашата голямо количество от течността известна на войниците като „отрови куче“ и я подаде на Харви Бърч. Очите на перачката от известно време плуваха в любов и алкохол, и тя ги обърна добронамерено към новодошлия:

— Добре си дошъл, мистър търговец, или мистър Бърч, или мистър Велзевул, или к’вото ти е там името. Ти си честен дявол и тъй и тъй, та са надявам да са ти харесали фустите. Ела тук драги и се сгрей на огъня. Сержант Холистър няма да те закача, щото го е страх да не му направиш злина после — нали сержантчо, драги?

— Върви си дяволско изчадие — извика ветеранът като продължи да отстъпва към камината, с повдигане ту на единия, ту на другия си крак, защото горещината бе непоносима. — Върви си по мирно, по тихо. Тук няма никой да ти иска услугите и жената я търсиш напразно. Висша милост ще я спаси от ноктите ти!

Сержантът спря да говори но устните му продължиха да се движат в молитва.

Умът на перачката бе толкова объркан, че не разбра какво иска да каже сержантът, но в главата й дойде нова идея и тя’ започна: