Джеймс Купър - Шпионинът

Тази лекция, произнесена с достатъчно поучителен тон бе за мис Пейтън знак, който тя не пренебрегна. Тя стана и излезе, следвана от по-младите дами.

Почти веднага след това се извиниха мистър Уортън и синът му, като казаха, че трябва да излязат във връзка със смъртта на съседа им.

Напускането на дамите бе сигнал за появяването на пурата на хирурга, която бе закрепена в устата му по някакъв известен на него начин, така че не пречеше на говоренето му:

— Ако нещо може да услади пленничеството и раните, то това е щастието да страдаш в компанията на дамите, които току що ни напуснаха — галантно забеляза полковникът, който седна на мястото си, след като затвори вратата.

— Съчувствието и добротата се отразяват на човешкия организъм — отвърна хирургът и изтърси сръчно пепелта от пурата си с връхчето на малкия си пръст. — Между моралните и физическите чувства има близка връзка, но въпреки това, за да се върне един човек към нормите на здравето, нарушени от болест или инцидент, само общото съчувствие не е достатъчно. В такива случаи, светлината на… — погледът му случайно се спря на драгуна и той спря. Дръпна два-три пъти нервно от пурата и започна да довършва изречението си:

— В такива случаи, познанието, произтичащо от светлината на…

— Та какво щяхте да кажете, сър? — попита полковник Уелмър като отпи от чашата си.

— По същество моята забележка беше, че налагане с хляб не може да намести счупена ръка — продължи Ситгрейвз като се обърна с гръб към Лоутън.

— Толкова по-зле, — каза капитанът — защото след яденето, това е най-невинният начин да се използват хранителните продукти.

— Към вас, полковник Уелмър, бих могъл да се обърна като към образован човек. — Полковникът се поклони. — Трябва да сте забелязал ужасното объркване сред войските ви, причинено от конниците командвани от този джентълмен. — Полковникът отново стана мрачен. — Как, когато ударите ги застигаха, животът отлиташе от тях, без никаква надежда за възстановяване чрез науката, как се появяват зеещи рани, които са истинско предизвикателство и за най-опитния хирург. И сега, сър, с радост ви моля да кажете, нямаше ли вашата част да бъде също така разгромена, ако хората бяха загубили да речем, дясната си ръка, а не главата си?

— Радостта на молбата ви е малко прибързана, сър — каза Уелмър.

— Едно такова безразсъдство на бойното поле допринася ли и с малко за каузата на свободата? — продължи хирургът без да изоставя любимата си тема.

— Все още не знам как е възможно каузата на свободата, да се защитава от когото и да било на служба в бунтовническата армия — отговори полковникът.

— Не за свободата? Че тогава, за какво се борим?

— За робство, сър. Да, за робство. Вие искате да качите на трона на краля и снизходителния принц тиранията на тълпата. Какво общо има това с вашата свобода?

— Какво общо?! — извика хирургът и се огледа наоколо с гняв, поради тези тежки обвинения към каузата, която той считаше за свещена.

— Да, сър, какво общо. Вашият конгрес от мъдреци е издал манифест, в който провъзгласяват равенство на политическите права.

— Вярно е и е направен много добре.

— Не коментирам как. Но ако е вярно, защо не освободите робите си? — Този аргумент, считан от роялистите за необорим отговор на всички красноречиви факти, не загуби тежестта си от начина по който бе произнесен.

Всеки американец се чувства унижен, когато се налага да оправдава това несъответствие и несправедливост в споменатите закони. Той се чувства до голяма степен като почтен човек, който трябва да оборва позорящи го обвинения, макар и да знае, че са безпочвени. Ситгрейвз имаше много добър разум и като го повика на помощ, прие битката на спора с истинска самоотверженост.

— За нас свободата значи да имаме решаващ глас в съветите, които ни управляват. За нас е тежко да ни управлява крал на народ, който живее на три хиляди мили оттук и който няма нито един политически интерес, който да съвпада с нашите. Не казвам нищо за подтисничеството. Детето е порасло и има право на привилегиите на възрастта. В такива случаи има само един съд, пред който може да се настоява за правата на една нация — това е военната сила.

— Тези схващания може и да стават за сегашните ви цели — каза Уелмър подигравателно — но боя се, че те противоречат на схващанията на целия цивилизован свят.

— Те съвпадат с тези схващания — отговори хирургът и върна кимането и усмивката на капитан Лоутън, който се радваше на ума на приятеля си толкова, колкото и ненавиждаше „медицинските му разговори“. — Кой би се оставил да го управляват, ако може да управлява сам? Единственото рационално нещо е, че всеки народ има право на самоуправление, така че това по никакъв начин не нарушава законите на Бога.