Джеймс Купър - Шпионинът

Дойде ред и на тостовете, но тъй като виното бе отлично и чашите големи, Лоутън прие прекъсването с прекрасно разположение на духа. И толкова се страхуваше да не пропусне някоя дребна подробност от етикета, че не престана да удостоява с вниманието си само дамата, седнала до него, докато останалите нежни сътрапезнички можеха, и с право, да го обвинят в пристрастност в този случай.

Дългото въздържане от хубаво вино би могло да извини капитан Лоугън, особено когато е подложен на изкушение подобно на това пред него. Преди войната мистър Уортън бе един от тези политици, чието занимание бе да се събират и да изказват мъдри мнения за времената, вдъхновявани от една течност, добита от грозде, отраснало в южната част на остров Мадейра и доставяна в Северна Америка през Карибските острови и западните архипелази, където престояваше известно време, за да докаже преимуществата на климата. От избата в градската къща бяха пренесени големи количества от този еликсир и част от него сега искреше като кехлибар в бутилката пред капитана и се червеше под падащите косо, слънчеви лъчи.

Въпреки, че месото и зеленчуците бяха внесени в съвършен ред и приличие, тяхното напускане на сцената напомняше отстъпление на разгромена армия. Налагаше се, след угощението, напомнящо митичните актове на харпиите, да се разчисти масата и след скърцане, хвърляне, чупене и разливане, останките от изобилието изчезнаха. Сега започна нова серия процесии, след които се появиха сладкиши и всичко свързано с тях.

Мистър Уортън наля вино на дамата до него и като подаде бутилката каза с лек поклон:

— Сега, ще имаме честта да ни бъде предложен тост от мис Сингълтън.

Въпреки, че в предложението нямаше нищо необикновено, младата дама затрепери, поруменя, после пак пребледня и изглежда се мъчеше да овладее мислите си, докато вълнението и не възбуди интереса на цялата компания. Тогава с усилие, сякаш се мъчеше да мисли за някой друг, тя каза едва чуто:

— За майор Дънуди.

Всички освен полковник Уелмър пиха с радост за здравето на майора, а той едва намокри устни и започна да рисува на масата фигурки, с разляното от него вино.

След малко полковникът наруши мълчанието като заговори капитан Лоугън:

— Предполагам, сър, този Дънуди ще се издигне в бунтовническата армия, поради това, че имах нещастието да ме плени.

Драгунът бе задоволил нуждите на природата си напълно удовлетворително и понеже, може би само с изключение на Вашингтон и непосредствения си командир, не считаше, че неудоволствието на останалите смъртни същества е нещо съществено, той си наля от любимата бутилка и отговори с възхитителна сдържаност:

— Полковник Уелмър, моля за извинение. Майор Дънуди дължи лоялност към конфедерацията на американските щати и където я дължи, там й я дава. Такъв човек не е бунтовник. Надявам се да го повишат както защото заслужава, така и защото аз съм след него в командването. Не знам какво наричате нещастие, освен ако не смятате за такова срещата с нашата конница.

— Няма да спорим за думи — каза полковникът надменно. — Говоря както налага дългът към моят суверен. Вие не наричате ли нещастие за войската загубата на командващия?

— Може и да бъде нещастие — каза Лоутън натъртено.

— Мис Пейтън, ще ни предложите ли тост — каза домакинът, който искаше да спре този разговор.

Дамата кимна с достойнство и когато каза: — Генерал Монтроуз — изчезналата руменина започна да се прокрадва нагоре по страните й.

— Няма по-двусмислена дума от думата нещастие — каза хирургът, без да обръща внимание на маневрите на домакина. — Някои смятат за нещастие едно нещо, други — точно обратното. Нещастието поражда нещастие. И животът е нещастие, защото може да бъде начин за удължаване на нещастието, смъртта е нещастие, защото съкращава удоволствието от живота.

— Нещастие е, че в нашата артелна няма вино като това — прекъсна го кавалеристът.

— Предложете ни тост с него, сър, защото изглежда допада на вашия вкус — каза Мистър Уортън.

— Бърз мир, или по-бърза война.

— Приемам тоста пи, капитан Лоутън, въпреки че не приемам начина ви на действие — каза хирургът. — Според скромното ми мнение, кавалерията трябва да бъде отзад и само да подсигурява победата, а не да я спечелва. Може да се каже, че това е нейната естествена задача, ако думата може да се използва за нещо толкова изкуствено, защото цялата история показва, че кавалерията е постигала най-много, когато е била пазена в резерва.