Джеймс Купър - Шпионинът

Дънуди за момент се спря при семейството, което се бе събрало в гостната. Сега върху лицето му имаше усмивка и поздравите му, макар че бързаше, бяха сърдечни. Той не каза нищо за бягството и повторното залавяне на капитан Уортън и се държеше сякаш го заварва както го беше оставил. На бойното поле не бяха се срещали. Британският офицер се отдръпна с мълчаливо достойнство до прозореца и остави майорът необезпокояван да каже, каквото имаше да казва.

Възбудата на сестрите от събитията през деня бе отстъпила мястото си на умората, която ги караше да мълчат и Дънуди заговори с мис Пейтън.

— Има ли надежда скъпи братовчеде, приятелят ти да оживее след раните си? — тя се приближи към роднината си с доброжелателен поглед.

— Да, да, мадам — отговори войникът радостно. — Ситгрейвз казва, че ще живее а той никога не ме е лъгал.

— Моята радост е не по-малка от твоята. Човек толкова близък на майор Дънуди не може да не предизвика заинтересоваността на неговите приятели.

— Близък и с основание, мадам. Той е добрият дух на войниците и е обичан от всички — толкова добър, толкова скромен, толкова справедлив и щедър — кротък като агне и благ като гълъбица — само в боя се превръща в лъв.

— Говориш за него сякаш за любимата си майоре — забеляза усмихнатата стара мома и погледна с крайчеца на окото си своята племенница, която слушаше пребледняла в ъгъла на стаята.

— Обичам го наистина, но сега той има нужда от грижи, всичко зависи от това.

— Вярвай ми Пейтън, под този покрив няма да му липсва нищо.

— Извинете ме мадам, но доктор Ситгрейвз изисква грижи, които на много мъже биха се сторили досадни. В такива моменти, при такива страдания, войникът най-много има нужда от женска нежност.

Докато говореше той погледна Франсис с поглед, който отново я развълнува дълбоко. Тя стана от мястото си и каза:

— Той ще получи пялото внимание, което в рамките на приличието може да му бъде оказано.

— Ах — извика майорът и поклати глава. — Тази студена дума „приличие“ ще го убие. Той има нужда от внимание, обич, утеха!

— Но това са задължения на сестра или съпруга!

— Сестра — повтори той и кръвта нахлу в лицето му. — Той има сестра и тя може да бъде тук утре при изгрев слънце!

Той спря, замисли се, погледна с неудобство Франсис и каза тихо:

— Сингълтън има нужда от това и то трябва да се направи.

Дамите наблюдаваха промените в израза на лицето му с известна изненада и мис Пейтън отбеляза:

— Ако той има сестра наблизо, ние с племенниците ми ще сме щастливи да я приемем тук.

— Трябва, мадам, няма друг начин — отговори Дънуди с колебание, което не съответстваше на предишните му думи — Ще изпратя да я повикат още тази вечер.

След това, сякаш от желание да смени темата, той се приближи до капитан Уортън и каза меко:

— Хенри Уортън, честта за мен е по-скъпа от живота и знам, че мога спокойно да я поверя в твоите ръце. Остани тук без охрана докато тръгнем след няколко дни.

Отчуждеността в поведението на английския офицер изчезна и като пое протегнатата му ръка, отговори топло:

— Щедрото ти доверие, Пейтън, няма да бъде излъгано, макар че бесилката на която вашият Вашингтон обеси Андре, е още готова за собствената ми екзекуция.

— Хенри, Хенри Уортън — каза Дънуди с укор. — Ти малко познаваш човека, който води нашите войски, иначе нямаше да говориш така за него, но… дългът ми ме зове навън. Оставям те там, където сам бих искал да бъда и където не можеш да страдаш.

Когато мина покрай Франсис, тя получи още един от усмихнатите погледи, които толкова много ценеше и след малко впечатлението от външния му вид след битката бе забравено.

Полковник Сингълтън бе един тези ветерани, които, принудени от времената, бяха оставили спокойствието на старата възраст, за да служат на родината си. Той бе родом от Джорджия и бе войник по професия. Когато започна борбата за свобода на страната му, той предложи услугите си, и от уважение към личността му, те бяха приети. Поради възрастта му, обаче, той не можеше да участва активно на бойното поле и затова му бяха поверявани различни постове изискващи доверие, където максимално можеше да се използват бдителността му и лоялността му без неудобства за него самия. През последната година той отговаряше за проходите в планините и сега живееше с дъщеря си на около един ден път от долината, където Дънуди срещна враговете си. Единственото му друго дете беше раненият офицер, който споменахме. Там именно, майорът смяташе да изпрати куриер, който да съобщи лошата новина на бащата и да предаде поканата на дамите, която без съмнение щеше да доведе сестрата до леглото на ранения й брат. След като изпълни това задължение, макар и с нежелание, което можеше да направи предишните му тревоги още по-тежки, той се запъти към войниците си. Остатъците от англичаните вече се виждаха по склона над гората, да се отправят към корабите си в пълен ред и с всички предохранителни мерки. Драгуните на Лоутън бяха на близко разстояние във фланга им и очакваха удобен момент за да ударят. Скоро и двете групи се скриха от погледите.