Джеймс Купър - Шпионинът

— Хенри, синко, синко — извика развълнуваният баща с протегнати напред ръце и безсилен да стане от стола. — Какво виждам? Отново ли си пленник, отново ли животът ти е в опасност?

— Тези бунтовници имаха повече късмет — отговори младежът, като се опита да Се усмихне весело и хвана ръцете на сестрите си. — Бих се благородно за свободата си, но бунтовният дух е обзел дори конете им. Този, на който се качих ме занесе, против волята ми разбира се, направо в средата на хората на Дънуди.

— И отново те заловиха — продължи бащата като хвърли уплашен поглед към стражите.

— Това, сър, можете да кажете без да сгрешите. Този мистър Лоутън, който вижда твърде надалеч ме задържа незабавно под стража.

— Защо ти не задържа тях, маса Хенри? — попита Цезар детински.

— Това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи — каза Уортън усмихнат. — Особено, мистър Цезар, като се вземе предвид, че тези господа — той погледна двамата стражи—ме лишиха от по-добрата ми ръка.

— Ранен! — възкликнаха сестрите едновременно.

— Драскотина, но ми попречи в най-критичния момент — каза братът и протегна напред ранената си ръка, за да покаже, че казва истината. Цезар хвърли поглед изпълнен с омраза към двамата войници, за които реши, че са участвали в деянието и излезе от стаята. Още само няколко думи бяха достатъчни на капитан Уортън, за да разкаже за победата на деня. Той още я смяташе за не съвсем сигурна, защото бе видял вирджинците да отстъпват от бойното поле.

— Подплашиха катерицата на дървото — каза неочаквано един от стражите — и оставиха добро куче да я пази, ако реши да слезе пак.

— А-ха — добави другарят му сухо. — Капитан Лоутън ще им преброи носовете преди да стигнат До корабите си.

Франсис, подпряна на облегалката на един стол, бе чула всяка сричка от този диалог бездиханна от тревога — цветът и се промени бързо, краката и трепереха под нея. С отчаяно усилие, тя попита:

— Има ли ранени офицери и… и от двете страни?

— Да — отговори мъжът — тези южняшки хлапета са толкова пълни с кураж, че всеки път по един, двама загиват. Един от ранените ми каза, че капитан Сингълтън е бил убит, а майор Дънуди…

Франсис не успя да чуе повече, защото се свлече безжизнена на стола зад нея. Грижите на близките и я свестиха скоро и капитанът се обърна към войника и попита изпълнен с предчувствия:

— Майор Дънуди не е ранен, нали?

— За него не може да се боите — отговори войникът без да обръща внимание на тревогите на семейството. — Казват, че на който е писано да го бесят, няма да се удави. Ако куршум можеше да го убие, отдавна да е мъртъв. Та исках да кажа, че на майора му е тъжно заради убития капитан. Ако знаех колко дамата държи на него, нямаше да говоря толкова неясно.

Франсис стана бързо със страни горящи от смущение и като се облегна на леля си се канеше да се оттегли, когато влезе самият Дънуди. Първо, развълнуваното момиче почувствува безгранично щастие, после се ужаси от необикновеното изражение на лицето му. Челото му още бе свъсено от битката, очите бяха неподвижни и гледаха сурово. Усмивката, която озаряваше лицето му, когато срещне любимата си бе заменена от мрачна загриженост. Цялата му душа сякаш бе погълната от едно единствено безпокойство и той започна веднага:

— Мистър Уортън, във времена като тези, няма нужда от излишни церемонии. Боя се, че един от офицерите ми е смъртно ранен и като разчитах на гостоприемството ви, наредих да го донесат тук.

— Радвам се сър, че сте направили така — отговори мистър Уортън, който веднага схвана възможността да умилостиви американската армия. — Нуждаещите са винаги добре дошли и още повече ако са приятели на майор Дънуди.

— Сър, благодаря ви от мое име и от името на този, който не е в състояние да ви изкаже благодарността си. Нека го оставим някъде, където хирургът ще може веднага да се заеме с него.

Тук никой не можеше да възрази и Франсис почувства студ в сърцето си, тъй като любимият и излезе без дори да я погледне.

В любовта на жените има себеотдаване, което не търпи съперничество. Цялата нежност на сърцето, цялата сила на въображението са в услуга на тираничното чувство и там където се дава всичко, много се иска и в замяна. Франсис бе прекарала часове в мъчителни тревоги за Дънуди, а сега той дори не й се усмихна, дори не я поздрави. Силата на чувствата й не бе намаляла, но способността й да се надява бе отслабнала. Когато носачите на почти безжизненото тяло на приятеля на Дънуди минаха покрай нея, тя успя да зърне този свой съперник. Бледия, ужасяващ цвят на лицето, хлътналите очи и трудното дишане й напомниха за самата смърт в най-ужасния и вид. Дънуди вървеше до него и държеше ръката му, често напомняше на носачите да внимават и с една дума, проявяваше загриженост, каквато само най-силни приятелски чувства могат да събудят в подобно положение. Франсис премина пред тях и с извърнато лице задържа вратата на стаята отворена докато влязат. Едва когато влизайки в стаята майорът се докосна до дрехите и, тя се осмели да вдигне меките си, сини очи към лицето му. Но той не отвърна на погледа й, а Франсис въздъхна несъзнателно и потърси усамотение в стаята си.