Джеймс Купър - Шпионинът

Капитан Уортън даде дума да не се опитва да избяга отново и се зае да изпълни вместо баща си задълженията на домакин. Когато минаваше по коридора, той срещна човека, който така умело бе превързал ръката му да отива към стаята на ранения.

— А — извика последователят на Ескулап. — Виждам, че сте добре. Но чакайте малко, превръзката ви се е разхлабила. Имате ли карфица? Не? Ето, аз имам. Пазете раната си на топло, иначе ще попаднете в ръцете на някой от младоците.

— Боже опази! — промърмори Уортън и намести внимателно превръзката си.

В това време се появи Дънуди, който извика нетърпеливо:

— Бързай Ситгрейвз, бързай или Джордж Сингълтън ще умре от загуба на кръв!

— Какво? Сингълтън? Да пази Бог! Та Джордж ли е това? Бедният, малък Джордж? — хирургът ускори крачка и явно загрижени застана до леглото. — Жив е въпреки всичко, а докато има живот, има и надежда. Това е първият сериозен случай за днес, другите всички бяха мъртви. Капитан Лоутън учи хората си да нанасят такива удари… бедният Джордж… да благослови Бог, раната е от куршум.

Младият страдалец обърна очите си към човека на науката и със безсилна усмивка се опита да протегне ръката си. Жестът и молбата в погледа затрогваха сърцето на лекаря.

Той свали очилата си, за да ги избърше от необикновено многото влага, и продължи внимателно с работата си. Докато се подготвяше той даде воля на чувствата си:

— Когато е само куршум, винаги има надежда, има шанс да не е засегнато нищо жизнено важно. Но Бог да ми е на помощ, хората на капитан Лоутън секат така безразборно… обикновено срязват вратните артерии, сънната артерия, или изваждат навън мозъка… това много трудно се поправя, пациентите обикновено умират още преди да ги прегледам. Само веднъж успях да съживя човек, чийто мозък бе навън. И днес опитах безуспешно цели три пъти… Лесно е да кажеш, къде се е бил Лоутън…

Хората около леглото бяха твърде свикнали с лекаря, за да му обръщат внимание или да отговарят на монолога му, и с притаен дъх очакваха да започне прегледа. Той скоро се приготви и Дънуди го гледаше в лицето, сякаш се мъчеше да прочете мислите му. Пациентът се сгърчи при проникването на сондата, а по лицето на лекаря се разля усмивка:

— На пътя на куршума не е имало нищо.

Той се зае сериозно за работа, свали очилата, хвърли настрана перуката. Дънуди трескаво чакаше, взел ръката на ранения в своята и наблюдаваше лицето на доктор Ситгрейвз. След малко Сингълтън простена и хирургът се изправи енергично:

— Удоволствие е да се проследи откъде е минал куршум. Може да се каже, че той преминава през човешкото тяло и не засяга нищо съществено, за разлика от хората на капитан Лоутън…

— Кажи — прекъсна го Дънуди — има ли надежда? Можеш ли да намериш куршума?

— Не е трудно да се намери това, което ти е под ръка, капитан Дънуди — отговори лекарят уверено, докато подготвяше превръзките. — Минал е по, както този образован Лоутън би се изразил, circumbendibus 37, нещо, което сабите на хората му никога не правят, независимо колко пъти съм се мъчил да ги науча как да секат в съответствие с пауката. Днес видях един кон с глава почти отделена от тялото.

— Това — каза Дънуди като кръвта нахлу в лицето му и в черните му очи проблясна надеждата — беше моя работа. Аз убих този кон.

— Ти! — възкликна хирургът и изпусна превръзката от изненада. — Но ти знаеше, че това е кон, нали?

— Имах такива подозрения, признавам — усмихна се майорът и поднесе чаша с лекарство към устните на приятеля си.

— Такъв удар е смъртоносен за човек — продължи докторът без да изоставя работата си. — За тях светлината на науката е кръгла нула, не им трябва докато се бият, защото единствената им цел е да убият врага си. Стоял съм, майор Дънуди, много дълги часове докато капитан Лоутън е бил в акция, и след всичкото чакане не е имало нито един случай, който да си заслужава да се опише за медицината — или драскотини, или трупове. Сабята е опасно оръжие в несръчни ръце! Да, майор Дънуди, много часове наред съм се мъчил да втълпя тази истина в главата на капитан Лоутън.

Нетърпеливият майор посочи с ръка ранения и докторът ускори действията си.

— Ах, бедният Джордж, отървал се е на косъм, но… — един куриер, който извика командващия офицер го прекъсна.

Дънуди стисна ръката на приятеля си и кимна на доктора да го последва.

— Как мислиш, ще живее ли? — попита той, когато излязоха навън в коридора.

— Ще живее.

— Слава Богу! — извика младежът и забърза навън.