Джеймс Купър - Шпионинът

Сержантът, натоварен да заведе Хенри Уортън, за да му окажат медицинска помощ, бързаше, за да може да се върне колкото се може по-скоро на бойното поле. Преди да достигнат до средата на равнината капитанът забеляза един човек, чийто външен вид и занимания привлякоха вниманието му. Главата му бе плешива и гола, но от джоба му се показваше добре напудрена перука. Мундира му бе свален и ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. Дрехите му бяха силно изцапани с кръв и както ръцете, така и лицето му подсказваха каква е неговата професия. В устата му имаше пура, в дясната ръка някакъв инструмент със странна форма, а в лявата — остатък от ябълка, който от време на време сменяше мястото си с пурата. Беше изправен и гледаше замислено един германец, който лежеше бездиханен пред него. На известно разстояние стояха двама-трима от пехотинците и подпрени на мускетите си гледаха към мястото на битката, а до него стоеше един човек, който съдейки по инструментите в ръцете му, явно му беше помощник:

— Докторът е там, сър — каза сержантът хладно. — Ще ви зашие ръката докато мигнете.

След това той кимна на мускетарите, посочи им пленника, прошепна им нещо и препусна бясно към другарите си.

Уортън се приближи до странната фигура и се канеше да заговори, защото видя, че не са го забелязали, когато другия наруши мълчанието:

— Сега съм сигурен, че този е бил убит от капитан Лоутън, сякаш съм видял да нанася удара. Колко пъти съм му казвал как да обезврежда противника без да му отнема живота! Жестоко и ненужно е така да се унищожава човешкия род, още повече, такива удари правят професионалната помощ излишна. Донякъде това е неуважение към науката!

— Ако имате време, сър — каза Хенри Уортън — бих ви помолил да обърнете внимание на тази лека рана.

— А — каза докторът и го огледа от глава до пети. — Идвате от бойното поле, има ли много работа там?

— Да, наистина — каза Хенри и остави хирургът да му помогне да свали дрехата си — времената са объркани.

— Объркани — повтори лекарят зает с превръзките си. — За мен това е удоволствие сър, защото докато има объркване има и живот, а докато има живот има и надежда, но тук изкуството ми е безполезно. Поставих на един пациент мозъка обратно в главата, но ми се струва, че беше умрял преди това. Интересен случай сър, ще ви заведа да го видите. Хей там до оградата, където има много трупове. A-ха, куршумът не е засегнал костта, имате късмет, че попадате в ръцете на опитен практик. Иначе можеше и да загубите този крайник.

— Така ли? — попита Уортън притеснен. — Аз смятах, че това е само драскотина.

— Раната не е тежка, но ръката ви е толкова хубава за опериране… това би изкусило един новак.

— По дяволите! Може ли да бъде удоволствие осакатяването на човек?!

— Сър — каза хирургът сериозно — научната ампутация е много хубава операция и без съмнение би изкусила един младок да побърза с работата и да не обърне внимание на всички подробности.

Разговорът бе прекъснат от появата на драгуните, които се завръщаха на първоначалното си място и от войниците, които започнаха да идват и да искат спешна помощ от страна на лекаря.

Новата охрана пое Уортън и той се запъти към къщата на баща си с натежало сърце.

Англичаните бяха загубили около една трета от хората си, но останалите се бяха укрили в гората. Майор Дънуди прецени, че не може да ги атакува и остави голяма група под командването на съвзелия се капитан Лоутън, която да наблюдава действията им и да им попречи да излязат.

До него бяха достигнали сведения за още един отряд, придвижващ се към тях и трябваше да бъде готов да го посрещне. Капитан Лоутън получи заповед да не напада в никакъв случай, освен ако не се представи много благоприятна възможност.

Офицерът му бе зашеметен в главата от одраскал го куршум и майорът, като му каза със смях, че ще го считат за по-лошо наранен, ако още веднъж се самозабрави, тръгна по своя път.

Английският отряд бе тръгнал без продоволствие, за да нападне складове за снабдяване на американската армия. Сега остатъците от него преминаваха нагоре към височините и по недостъпни за конницата пътеки се оттегляха към корабите си.

Последните звуци на битката стихнаха в ушите на стаените обитатели на къщата и бяха заменени от тишината на очакването. Франсис бе останала сама и мъчейки се да не чува тътена напразно се бе опитвала да събере сили за да посрещне ужасяващия резултат. Битката с пехотата се водеше на по-малко от миля разстояние и в промеждутъците на стрелбата се чуваха дори виковете на войниците. След като видя бягството на сина си, мистър Уортън се присъедини към сестра си и по-голямата си дъщеря и тримата зачакаха с притаен дъх новините от бойното поле. Франсис, без да е в състояние да издържа повече несигурността на положението си също отиде при групата и скоро Цезар бе изпратен за да провери на място и да докладва на чии знамена е кацнала победата. Бащата разказа на изумените си дъщери за бягството на брат им. Но изненадата им още не бе преминала, когато капитан Уортън придружен от двама стражи се появи на вратата.