Джеймс Купър - Шпионинът

— Извинете ме сър, — каза Уелмър подигравателно и като махна мундира си показа това, което наричаше ранена ръка.

— Ако сър, — каза хирургът сухо — диплом от Единбург, стаж във вашите лондонски болници, няколкостотин ампутирани крайници, операции от всякакъв вид, известни на науката, чиста съвест и разрешение от Континенталния конгрес са достатъчни за един хирург, то той е пред вас.

— Извинете ме — повтори полковникът сковано. — Капитан Уортън обясни грешката ми.

— За което дълбоко му благодаря — каза хирургът и започна да вади и подрежда инструментите си за ампутация с такова спокойствие, че кръвта на полковника се смрази.

— Къде сте ранен, сър? Какво?! За тази драскотина на рамото? Как сте получил тази рана, сър?

— От меча на един бунтовник — отговори полковникът натъртено.

— Не е възможно. Дори внимателният Джордж Сингълтън не би ви погалил толкова леко. — Той взе парче лепенка от джоба си и го залепи върху раната. — Ето, сър, това отговаря на вашите цели напълно И съм сигурен, че от мен повече няма нужда.

— Какви според вас са целите ми, сър?

— Да докладвате, че сте ранен по време на бой — отговори докторът без да трепне. — И можете да кажете, че една стара дама е превързала раната ви. Защото, ако не е така, то спокойно можеше и да е.

— Много странен език — промърмори англичанинът.

Тук се намеси капитан Уортън, който обясни, че грешката на полковник Уелмър е резултат от раздразнението и болката му, и успя отчасти да омилостиви обидения лекар, който се съгласи да погледне и другите рани — предимно ожулвания от падането. Той бързо ги намаза с нещо и излезе.

След като отпочинаха, конниците вече трябваше да се отправят към местоназначението си и капитан Дънуди трябваше да уреди положението на пленниците. Реши да остави Ситгрейвз в къщата при капитан Сингълтън. Хенри дойде при него и го помоли да остави Уелмър под негова гаранция, докато войските се оттеглят нагоре в планината. Майорът с радост се съгласи и тъй като останалите пленници бяха от простолюдието, събраха ги бързо и ги подкараха под усилена стража. Драгуните тръгнаха скоро след това, а водачите се разпръснаха на малки групи, така че да осигурят охрана от бреговете на Протока, до бреговете на Хъдзън 38.

Дънуди се забави пред къщата, след като се сбогува и нямаше желание да тръгва поради, както смяташе той, тревогата за приятелите си. Сърцето, което не е закоравяло, скоро се поболява от славата придобита с погубването на човешки живот. Останал сам, Пейтън Дънуди не бе вече обзет от виденията, които младежкият му плам му бе представял през целия ден и започна да чувства, че има и други връзки на този свят, не само тези, които привързват войника към строгите правила на честта. Той не се отклони от дълга си, но все пак изкушението беше много силно. Кръвта му вече не течеше с пулса на битката. Строгия поглед постепенно стана мек и размислите му за победата не носеха удовлетворение, което да може да компенсира жертвите, с които тя бе спечелена. Когато погледна Локъст за последен път, той си помисли, че вътре е всичко най-ценно за него. Приятелят му от детинство бе пленник при обстоятелства, които застрашаваха и честта и живота му. Приятелят, споделящ тежките минути, който можеше да обвие несъвършените войнишки удоволствия с мекото спокойствие на мирните дни, лежеше окървавен, паднал жертва на успеха. Образа на момичето, който през деня не бе единствен господар на сърцето му, отново изникна в представите му с красотата си, която прогони от ума му своята съперничка — славата.

Последният изостанал войник вече се бе скрил зад северния склон и майорът неохотно обърна коня си в същата посока. Подтикната от безпокойството си Франсис се осмели да излезе на верандата. Денят бе светъл, слънчев, слънцето ярко осветяваше безоблачното небе. Врявата, която до съвсем скоро бе обезпокоявала долината бе заменена от вцепенението на смъртта и гледката пред нея сякаш никога не бе опорочавана от човешки страсти. Един единствен облак дим бе надвиснал над долината — димът от сражението — но и той се разсейваше и над спокойните гробове на жертвите нямаше да остане никаква следа. Всички объркани чувства, всички объркани събития през деня бяха като видения на болно въображение. Франсис се обърна и видя отдалечаващата се фигура на този, който бе играл толкова голяма роля в събитията през деня и илюзията се изгуби. Тя позна любимия си и заедно с това в главата и нахлуха други спомени, които я накараха да се върне в стаята със сърце толкова натъжено, колкото и това, с което самия Дънуди тръгваше от долината.