Джеймс Купър - Шпионинът

— Спри или умри! — чу гласа над главата си, ужасяващо близо до ушите си.

Харви погледна през рамо и само на един скок от себе си видя човека, от който най-много се боеше. На светлината на звездите той видя вдигнатата ръка и страшната сабя. Сърцето му се изпълни със страх и отчаяние, изнемощял той падна в краката на драгуна. Конят се препъна в него и падна на земята заедно с ездача си.

Бърз като светкавица, Бърч стана на крака и грабна сабята на объркания Лоутън. Отмъстителността изглежда естествена човешка черта. Малко са тези, които не са усещали изкусителното удоволствие да насочат злините обратно към авторите им. Но има и такива, които знаят колко по-удовлетворяващо е да отвърнеш на лошото с добро.

Всичките злини заблестяха в ума му с ослепителна светлина. За миг демонът у него взе надмощие и той издигна във въздуха смъртоносното оръжие, но в следващия то се отпусна безобидно до съвземащия се, но безпомощен капитан. Търговецът изчезна зад спасителната скала.

— Помогнете на капитан Лоутън — извика Мейсън когато пристигна следван от десетина конници. — Слезте от конете и претърсете скалите. Злодеят се крие някъде тук.

— Стой — изрева капитанът и с усилие се изправи на краката си. — Ако някой слезе от коня ще умре! Том, помогни ми да се кача на коня отново.

Изненаданият капитан мълчаливо се подчини, а драгуните останаха заковани за седлата, сякаш са едно цяло с конете.

— Страхувам се, че си ранен лошо — каза Мейсън с нещо като утеха в гласа когато отново слязоха на пътя. Той отхапа края на една пура поради липсата на по-хубав тютюн.

— Струва ми се, че си прав. Ще ми се намествача на кокали да беше тук и да погледне в какво състояние са ребрата ми.

— Ситгрейвз се грижи за капитан Сингълтън в къщата на мистър Уортън.

— Тогава там ще прекарам нощта, Том. В тези времена няма какво толкова да се церемоним. Освен това, може би си спомняш, че старият джентълмен изрази симпатии към войската ни. Не мога да си помисля, че мога да мина покрай такъв добър приятел без да се отбия.

— Аз ще заведа хората в Четирите ъгъла, но ако всички отидем там, ще настъпи глад.

— Никога не бих го допуснал. Освен това питките на очарователната стара мома не са лоша утеха за двадесет и четиричасов престой в болнични условия.

— Щом мислиш за ядене, значи не си на умирачка — каза Мейсън през смях.

— Ако не мислех, със сигурност щях да умра.

— Капитан Лоутън, извика ординарецът — минаваме покрай къщата на търговеца-шпионин. Ще заповядате ли да я запалим?

— Не — изрева капитанът е глас, който стресна разочарования сержант. — Ти подпалвач ли си? Можеш ли хладнокръвно да запалиш една къща? Само една искра да видя и ръката която я е поднесла няма да помръдне повече.

— По дяволите — мърмореше сънливият млад офицер на края на колоната и клюмаше на коня си. — Има живот в капитана, нищо че падна така.

Лоутън и Мейсън продължиха да яздят мълчаливо и лейтенантът се чудеше на промяната, която падането предизвика у командира му, когато пристигнаха до портата на мистър Уортън. Войниците продължиха по пътя си, а двамата офицери слязоха от конете и следвани от слугата на капитана бавно се придвижиха до входната врата.

Полковник Уелмър вече се бе прибрал в стаята си, мистър Уортън и синът му се бяха усамотили, а дамите гощаваха хирурга на драгуните със закуските от следобедния чай. Той бе погледнал единия си пациент в леглото му, а другият вече сладко спеше. Няколко въпроса на мис Пейтън бяха развързали езика на доктора, който се оказа, че познава всички членове на семейството и във Вирджиния и дори смяташе, че е възможно да я е виждал преди. Добродушната стара мома се усмихна, защото мислеше, че е невъзможно да е виждала новия си познайник без да запомни особеностите му. Всичко това обаче премахна неудобството на ситуацията и те продължиха да разговарят помежду си. Племенниците й бяха само слушателки, както между впрочем и самата мис Пейтън през повечето време.

— Както казвах мис Пейтън, само вредните изпарения в Юга направиха плантацията на брат ви неподходящо за живеене място. Но четириногите…

— Боже, какво беше това? — извика тя, когато изстрелите по Бърч отекнаха в долината.

— Удивително напомня сътресението в атмосферата, които се получават при употребата на огнестрелни оръжия — каза хирургът и отпи от чая си с пълно безразличие. — Би трябвало да е отрядът на капитан Лоутън, който се завръща, но пък той никога не използва пистолета си, а предпочита да злоупотребява ужасно със сабята…