Джеймс Купър - Шпионинът

Отрядът на капитан Лоутън съпроводи отстъпващия враг до корабите без да има удобен за нападение момент. Опитният заместник на полковник Уелмър познаваше много добре противника си, за да слезе от височините преди да достигне до морския бряг. Бе подредил хората си в квадрат, от чиито външни страни стърчаха щикове. Лоутън знаеше, че в такова положение кавалерийската атака никога не може да бъде успешна и бе принуден да се движи близо до тях, но без да може да забави похода им към морето. Една малка шхуна, с която бяха дошли от града бе закотвена с насочени оръдия. Лоутън реши, че би било неразумно да се бори срещу тази комбинация от сила и дисциплина и англичаните успяха да се качат на кораба необезпокоявани. Драгуните останаха на брега до последния момент и след това неохотно тръгнаха назад към останалите.

Когато се появиха в южния край на долината, вечерните мъгли вече започваха да се събират и притъмняваше. Движеха се бавно и колоната им се бе проточила назад, за да яздят по-лесно. Начело яздеха капитанът и неговият лейтенант и очевидно обсъждаха нещо, а най отзад беше един млад офицер, който си тананикаше мелодийка и мечтаеше за сламено легло след умората на деня.

— Значи и ти си забелязал? — каза капитанът. — В момента в който я видях си спомних лицето й. Такова лице не се забравя лесно. Това момиче, Том, никак не говори зле за вкуса на майора.

— Тя ще е чест за ескадрона — отговори лейтенантът. — С тези сини очи лесно ще спечели мъж и с по-спокойна професия от пашата. Честно казано, такова момиче може да изкуши дори и мен да зарежа сабята и седлото, и да хвана иглата за бродиране и гергефа.

— Бунт, сър, това е бунт — каза капитанът със смях, — Как? Ти, Том Мейсън, смееш да съперничиш на веселия, обичан и най-вече богат майор Дънуди в любовта му? Ти, лейтенант от кавалерията, който има само един кон, при това не добър. Чийто капитан е здрав като пън и има девет живота като котките?

— Имай предвид — усмихна се на свой ред лейтенантът — че пънът може да се разсече, а котката може да загуби и деветте си живота, ако често се хвърляш така безразсъдно, както тази сутрин. Какво ще кажеш, ако бръмбарът дето те събори по гръб днес, те беше чукнал няколко пъти?

— А, Том, не говори за това, главата започва да ме боли. На това му викам преждевременна нощ.

— Нощ на смъртта?

— Не, сър, нощ през деня. Видях множество звезди, неща, които трябва да крият лицата си от величественото слънце. Май само този дебел шлем ме спаси, за твоя радост, напук на деветте живота.

— Имам големи основания да съм задължен на шлема — каза Мейсън сухо. — Той или черепът отдолу трябва да са били достатъчно дебели, признавам.

— Хайде, хайде Том, ти си всеизвестен шегаджия, затова няма да се правя на ядосан — каза капитанът добродушно. — Но, боя се, че след днешната битка лейтенантът на Сингълтън ще напредне в службата повече от теб.

— Мисля, че и на двама ни ще бъдат спестени угризенията да напредваме за сметка на живота на приятел. Ситгрейвз бил казал, че Сингълтън ще живее.

— Надявам се от пялата си душа. За голобрадо момче, той има най-смелото сърце, което някога съм виждал. Но съм, изненадан от това, колко добре се държаха хората, при положение, че и двамата със Сингълтън паднахме по едно и също време…

— Бих могъл и да ти благодаря за комплимента — засмя се Мейсън — но скромността забранява. Направих всичко възможно за да ги спра, но не успях.

— Да ги спреш? — изрева капитанът. — Как можеш да ги спреш по средата на атаката?

— Мисля че отиваха не където трябва.

— Заради това, че паднахме ли се отклониха?

— Или заради това, или заради собствени опасения. Във всеки случай, докато майорът не ни събра бяхме в удивително безредие.

— Дънуди? Но той беше по петите на дойчовците!

— Но успя да се махне оттам. Дойде в тръс с хората си и мина между нас и Противника. С властното си държане, знаеш го, когато е раздразнен, ни събра за миг. Тогава изпратихме Джон Бул в храсталака. О, беше незабравима атака — един през друг докато ги пометохме.

— По дяволите, каква гледка съм изпуснал!

— Проспа всичко.