Джеймс Купър - Шпионинът

Англичаните бяха строени в каре, в средата на което носеха немногото ранени и отстъпваха. Конницата ги атакува в колона, предвождана от Дънуди, който смяташе да премине през редовете им и да ги разпръсне с един удар. Но те знаеха силата си твърде добре и посрещнаха атаката с щиковете си. Конете на вирджинците се отдръпнаха назад и когато задните редици на англичаните откриха огън, майорът и няколко други бяха повалени. Британците продължиха отстъплението си веднага след като се освободиха от конницата, а Дънуди, който бе тежко ранен, но без опасност за живота му, нареди опитите да се прекратят, тъй като щяха да са безполезни.

Оставаше да се изпълни едно тъжно задължение. Драгуните се оттеглиха бавно зад хълмовете, носейки ранения си командир и тялото на Лоутън. Погребаха го до стените на един форт в планините, а Дънуди повериха на нежните грижи на покрусената му съпруга.

Много седмици минаха, докато майорът възстанови напълно силите си. И колко често през това време той благославяше момента, който му даде право за него да се грижи такава красива болногледачка! Тя бдеше до леглото му с нежно внимание, изпълняваше със собствените си ръце всяко предписание на неуморимия Ситгрейвз и с всеки час изпълваше повече и повече чувствата и мислите на съпруга си. Една заповед на Вашингтон скоро изпрати ескадрона в зимния лагер, а на Дънуди бе разрешено да замине за плантацията си, вече с чин подполковник, за да се възстанови напълно. Капитан Сингълтън ги придружи и цялото семейство се отдалечи от мястото на активните военни действия, като заживя безгрижно и охолно в имението на майора. Преди да тръгнат, неизвестна ръка им донесе писмо, в което пишеше, че Хенри е в безопасност и в добро здраве, а също и че полковник Уелмър е заминал за Англия, тъй като е паднал много в очите на всички честни хора в кралската армия.

За Дънуди това бе една щастлива зима и усмивката отново заигра по устните на Франсис.

Началото на следващата година американците посветиха на подготвителни действия, които заедно с техните съюзници трябваше да доведат войната до нейния край. На юг Грийн и Роудън започнаха кървава кампания, която завърши е почести за последния, но която в крайна сметка бе изпяло в полза на първия и по такъв начин доказа, че той е по-добрия генерал от двамата 61.

Ню Йорк бе заплашен от съюзените армии и боейки се непрекъснато за безопасността на този град Вашингтон предотврати изпращането на подкрепления към Корнуолис, така че да може да затвърди успеха си.

Накрая, с настъпването на есента, по всичко личеше, че краят наближава.

Френските сили се приближаваха към кралските позиции като преминаваха през неутралните територии и заплашваха с атака в направлението на Кингс Бридж, а в това време големи отряди американци действаха съгласувано, като непрекъснато тормозеха британските постове и с навлизането си в Джърси ги заплашиха и в това направление. Подготовката бе и за обсада и за нападение. Но сър Хенри Клинтън, който се бе добрал до някакви писма на Вашингтон, не излезе от вече завладените си позиции и не обърна внимание на молбата за помощ на Корнуолис.

Към края на един бурен ден на септември, пред вратата на една сграда в сърцето на американската армия, която държеше Джърси, се бе събрала група офицери. Облеклото, маниерите и достолепието на тези войни говореха, че са от висок ранг, но уважението и почестите оказвани на един от тях, го определяха като най-висшия. Униформата му бе семпла, но имаше обикновените отличителни знаци. Дорестият му кон имаше благороден вид, а една група млади мъже, в по-пъстро облекло, която очевидно го бе очаквала, прие поздравите му. Всеки към когото се обръщаше вдигаше шапката си и когато заговори, по лицата на всички се възцари дълбоко внимание, далеч надхвърлящо обикновения професионален етикет. Накрая генералът вдигна собствената си шапка и се поклони със сериозно изражение на хората около него. Те му отговориха и групата се разпръсна и остана само личната му охрана и личният му секретар. Той слезе от коня си, огледа го с поглед на познавач и като даде знак на помощника си, влезе в сградата, следван от него.

Той влезе в една стая, очевидно подготвена за посрещането му, и седна на един стол. Дълго време остана замислен, като човек свикнал да размишлява. През това време секретарят му чакаше заповеди. Накрая генералът заговори с нисък и благ тон, какъвто би бил естествен за него.