Джеймс Купър - Шпионинът

— Прав си, Джон. На земята има място за всички да живеят в мир, ако всеки можеше да е доволен. Но и войната си има своите преимущества. Тя особено спомага за развитието на хирургията и…

— Ето там има една звезда — каза Лоутън без да му обръща внимание — която се мъчи да свети през плуващите облаци. Може би и това е един свят, може би и там живеят същества, надарени с разум като нас. Мислиш ли че познават войните и кръвопролитията?

— Ако ми позволите да кажа — намеси се сержант Холистър и инстинктивно вдигна ръка до шапката си — в Библията е споменато, че Бог е накарал слънцето да спре, докато народът е отмъщавал на враговете си. Предполагам че го е направил за да могат да извършват маневри на светло. Щом като сам Бог им е подал ръка, боят не може да е греховен. Но винаги съм се чудел, защо са използвали тези бойни колесници, а не кавалерия, която най-добре може да пробие отбраната на пехотата, а и да направи на пух и прах самите тези колесници. Заедно с конете им.

— Сержант Холистър — намеси се хирургът — съдите за тях погрешно, защото не познавате конструкцията им. От осите на колелата им са се подавали остри шипове, които са по-косявали пехотинските редици като трева. Не се съмнявам, че ако такива оръжия се поставят на каруцата на мис Фланаган, сред враговете ни ще настъпи голямо объркване.

— Тя кубилата ми няма да въри многу, кат’ и пушкат ридовнити наоколу — измърмори Бети под одеялото. — Веднъж кат’ бяхми събрали шгячката, то беши кат’ ги отблъснахми в Джърси, тряаши да я бия ду смърт, ни щеши крак да помръдни докат’ са гърмеши. Капитан Лоутън и коня му стаат за червенодрешкуфцити, оставети ма мен и кубилката.

Барабаните откъм хълма, на който бе разположени британците, оповестиха, че са вдигнати под оръжие. Скоро се чу и съответния сигнал в лагера на американците. Тръбата на вир-джинците засвири бойния си зов и след няколко минути и двата лагера гъмжаха от въоръжени войници. Започна да се развиделява и двете враждуващи страни започнаха да се готвят за боя. Американците превъзхождаха числено противниците си, но по дисциплина и екипировка бяха далеч назад. Скоро всичко бе готово и американската пехота тръгна напред.

Теренът не позволяваше на кавалерията да се намеси и единственото, което драгуните на Лоутън можеха да направят, бе да гледат и да очакват победата, като помагат с каквото могат. Лоутън даде команда на хората си да се качат на конете и като ги повери на Холистър, отиде до пехотата, която бе облечена с най-разнообразни дрехи и бе лошо въоръжена и чиито редици приличаха на нещо като боен строй. Когато ловко направляваше коня си между тях, по лицето му бе изписано презрение. При сигнала за атака, той изостана назад и ги последва. За да достигнат до врага, трябваше да се спуснат в една долчинка и след това да се изкачат по едно възвишение.

Спускането премина при поносим ред, докато стигнаха до подножието на хълма и се появиха стройните редици на британците. Американците откриха огън, който за малко обърка враговете им, но офицерите им ги събраха и те започнаха да изпращат залп подир залп. Огънят бе силен и убийствен, докато англичаните атакуваха с щиковете си и пехотата не можа да издържи. Редиците им се огънаха, след което се пръснаха на малки групи, които стреляха безразборно.

Лоутън гледаше всичко това мълчаливо и не отвори уста, докато полето не се изпълни с пръснатите останки на пехотата. Тогава наистина се почувства оскърбен от позора на американското оръжие.

Той пришпори коня си и закрещя на бягащите с цялата сила на гласа си. Сочеше враговете и ги убеждаваше, че са сбъркали пътя. Думите му бяха иронични и подигравателни и немалко пехотинци спряха изненадани да го чуят — към тях се присъединиха още и заразени от примера на капитана, отново поискаха да бъдат поведени напред.

— Напред тогава, храбри приятели! — извика Лоутън и се обърна към британците, чийто фланг бе много близо до него. — Напред и стреляйте докато им опърлим мустаците!

Мъжете се втурнаха след него и настъпваха без да стрелят и без да бъдат обстрелвани докато не наближиха съвсем. Един британски сержант, който бе приклекнал зад една скала излезе от прикритието си и насочи мускета си.

— Стреляй и ще умреш! — извика му Лоутън и пришпори коня си, който веднага се понесе напред. Англичанинът се стресна от действието и гласа му и стреля без да се прицели добре. Конят скочи нависоко и се претърколи мъртъв в краката на сержанта, а Лоутън скочи на крака и се изправи лице в лице срещу врага си. Той направи отчаяно усилие да прободе сърцето на капитана, оръжията им се удариха едно в друго, от стоманата изскочиха искри и щикът излетя на десет метра встрани. В следващия миг сержантът се гърчеше в агония на земята.