Джеймс Купър - Шпионинът

Лодката се отдели от брега, а търговецът се завъртя на пета и с облекчение закрачи нагоре по хълма с характерните за него крачки. Скинърът го последва и двамата продължиха да вървят като си хвърляха чести, изпълнени с подозрение погледи и потънали в мълчание. По пътя край реката се виждаха каруци и понякога конни отряди, които охраняваха плодовете на грабежа по пътя им към града. По свои си съображения, търговецът избягваше да се среща с тези патрули, но след няколко мили, през които скинърът се мъчеше да завърже разговор и срещаше неизменното му мълчание и подозрителен поглед, той ненадейно хвана главния път към Харлем. Още когато излезе на него, на едно малко възвишение по-нататък се появи група конници, която стигна до тях, преди още да ги забележат. Бе твърде късно да избягат и като ги разгледа, Бърч се зарадва на срещата, защото бе почти сигурен, че тя ще го освободи от новия му спътник. Бяха двадесетина конници, облечени като драгуни, макар че нито видът им, нито държанието им говореха за добра дисциплина. Предвождаше ги мъж на средна възраст, на чието лице бе изписана много животинска смелост и твърде малко от разума, необходим за длъжност като неговата. Униформата му бе офицерска, но липсваше елегантността и чистотата, характерни за кралските офицери. Крайниците му бяха силни и седеше на коня уверено, но начинът по който държеше юздите можеше да бъде посмешище за всеки от вирджинците. Както се очакваше, този предводител веднага спря търговеца с глас, който не бе по-миролюбив от външността му.

— Хей — извика му той. — Накъде си се забързал? Да не би Вашингтон да те е пратил да шпионираш?

— Аз съм невинен търговец — отговори Харви меко — и отивам надолу да взема нова стока.

— И как мислиш, че ще стигнеш долу, приятелче? Да не мислиш че държим Кингс Бридж за да могат разбойници като тебе да влизат и излизат като им скимне?

— Мисля че имам пропуск, който ще ми позволи да премина.

Офицерът прочете документа и погледна с изненада и любопитство Хенри.

След това се обърна към единия от двамата конници, които церемониално бяха препречили пътя и извика:

— Защо задържате този човек? Дайте му път и да си върви мирно и тихо. Но кой е този тук? В пропуска не се споменава.

— Не, сър — каза скинърът и вдигна шапката си угоднически. — Аз бях беден и заблуден човек и служех на бунтовниците, но, слава Богу, доживях да разбера грешката си и сега отивам да се запиша в армията на избраните от Бога.

— Аха. Дезертьор. Скинър. И бас хващам, че иска да отиде при каубоите. Последният път като бях при тях ми беше трудно да ги различа от враговете. Нямаме достатъчно униформи, а лицата нямат никакво значение, защото сменят страните непрекъснато. Е, продължавайте. Рано или късно ще ви използваме.

Въпреки че това посрещане не бе от най-сърдечните, което пролича по лицето на скинъра, той все пак остана доволен. Той тръгна радостен към града и наистина бе толкова щастлив, че е избегнал бруталния и страховит офицер, че забрави всичко останало. Но в това време ординарецът на офицера се приближи до него и двамата започнаха да си говорят нещо тихо. Те шепнеха и хвърляха към скинъра погледи, които издаваха повече от обикновен интерес към него. Той забеляза това и дори самочувствието му се повиши, защото по устните на капитана забеляза усмивка, която макар и мрачна, изразяваше задоволство. Тази пантомима продължи докато преминаваха през една вдлъбнатина на пътя и завърши, когато се изкачиха от другата й страна. Капитанът и сержантът слязоха от конете и заповядаха на останалите да спрат. Двамата извадиха пистолетите си, движение което не събуди подозрение и тревога, защото е обичайна предохранителна мярка, и махнаха на търговеца и скинъра да се приближат. Кратка пътека ги заведе до брега на реката, който на това място се спускаше отвесно надолу. На ръба на пропастта имаше изоставена и полусъборена плевня. От покрива липсваха повечето дъски, а двете врати се търкаляха наоколо. Те влязоха вътре и офицерът много спокойно извади от джоба си къса лула, която от употреба бе придобила не само блясъка, но и цвета на абанос, кутия с тютюн и кесийка с кремък, прахан и огниво. С този уред той осигури на устата си компания, която навикът бе направил необходима за размишленията му. Веднага след като от лулата се издигна стълб дим, капитанът кимна на помощника си. Той извади от джоба си малко въже и му го подаде. Капитанът изпусна голям облак, който почти скри лицето му и започна да оглежда постройката с търсещ поглед. След малко извади лулата от устата си, пое глътка чист въздух, върна я обратно и се залови за работа. Под покрива, непосредствено до южната врата гледаща към реката имаше дебела греда. През нея той прехвърли единия край на въжето и го съедини с другия в ръката си. При кимването на помощника си, той взе от пода една разнебитена бъчва с обръчи само в единия край и я постави под гредата.