Джеймс Купър - Шпионинът

Лоутън се свърза с тях в полунощ и веднага проведе разговор с командващия офицер. След като изслуша драгуна, който имаше доста презрително отношения към бойните качества на англичаните, пехотинецът реши да нападне веднага щом изгревът му позволи да проучи разположението на силите и без да чака помощта на Дънуди и конницата. Веднага след тази среща Лоутън се върна при малобройния си отряд.

Конниците бяха привързали конете си до една купа сено и сами бяха налягали около нея за да поспят, а доктор Ситгрейвз, Бети Фланаган и сержант Холистър бяха малко встрани и разговаряха седнали върху одеяла. Лоутън отиде при тях, опъна се до хирурга и като подпря главата си с ръка, загледа се в лупата. Сержантът седеше изправен и слушаше лекаря с дълбок респект, а перачката се канеше да спи, но от време на време надигаше глава, за да произнесе някоя от любимите си максими.

— Така че, сержант — продължи Ситгрейвз — ако сечеш отдолу нагоре, ударът няма да е толкова унищожителен, тъй като ще се изгуби допълнителната сила идваща от инерцията на собственото ти тяло и в същото време, резултатът ще е всъщност и целта на самата война — да обезсилиш противника си.

— Дрън, дрън, сержанте, драги — каза перачката и надигна отново глава — К’во кат’ убийш някой? Нали си е бой? Ридовните дан’би да та пощадят кат’ са бият? Я питай кап’тан Джак дъл’ можи да ни са удря и да са освободи страната. Няма да им дам да ми убиждат уискито ако са такива!

— Не може да се очаква — отговори хирургът със спокойствие, което направи презрението му още по-обидно за нея — от една необразована жена като тебе, мисис Фланаган, да разбира тънкостите на хирургическата наука. Нито пък си съвършена в упражненията със сабя. При това положение, трактатите за разумната употреба на това оръжие не могат да ти бъдат от никаква полза, пито практическа, нито теоретическа.

— Ам’чи дан’ ми пука нещо от това? Ма да са бийш не’й шига и чиляк ни мой придиря къде удря и кого, щом е враг.

— Дали денят ще е топъл, капитан Лоутън?

— Повече от вероятно. Тези пехотинци рядко успяват да не напоят полето с кръв, или от страх, или от неопитност, а после истинските войници страдат заради тях.

— Болен ли си Джон? — каза хирургът и хвана ръката на капитана докато напипа пулса му, но той не говореше нито за умствено, нито за физическо заболяване.

— Сърцето ме боли, Арчибалд, от глупостта на нашите лидери, които смятат, че войната може да се води и да се удържи победа от приятелчета, които държат мускета като бухалка и които мигат като натискат спусъка. От това се пролива най-добрата кръв на страната ни.

Хирургът слушаше изненадан. Изненадаха го не толкова думите, колкото начинът, по който бяха казани. Капитанът досега неизменно преди битка се бе оживявал и бе ставал нетърпелив, което остро контрастираше с нормалното му спокойствие. Сега в гласа му имаше тъга и нервност, нещо съвършено различно. Хирургът се поколеба за миг, за да премисли по какъв начин би могъл да използва смяната на темата за да продължи любимия си разговор и каза:

— Би било умно, Джон, да посъветваме полковника да се държи настрана. Някой куршум може да…

— Не! — възкликна драгунът с нетърпение. — Нека разбойниците си опърлят бакенбардите на огъня от английските мускети, ако изобщо някой ги закара до там. Но стига за тях. Арчибалд, мислиш ли, че луната е свят като нашия, със същества като нас?

— Нищо по-вероятно, Джон. Ние знаем колко е голяма и като съдим по аналогия, можем да си представим и за какво се използва. Но дали жителите й са стигнали до нашите познания в науките или не, ще зависи до голяма степен от състоянието на обществото им и от влиянията на планетата.

— Не ме интересува какво знаят, Арчибалд. Но, иска се огромна сила, за да можеш да сътвориш такива светове и да ги управляваш в техните заблуди. Не знам защо, но като гледам това светло кълбо, покрито с въображаемите си морета и суша, ме обхваща тъга. Струва ми се, че е място за покой на душите.

— Пийни си капчица, драги — каза Бети и като надигна главата си още веднъж, подаде му своята бутилка. — То щоту нощта й влажна, та ти са смръзва кръвта. А да са приказва с тез пихутинци ни си’й раб’та за буйн чиляк. Пийни си капчица, драги. Аз сама ти назобих коня, щот’ викам, шъ тря’а да яздиш многу утри.

— Небето е величествено — продължи драгунът със същия тон, без да обръща внимание на предложението на Бети — и е наистина жалко, че такива червеи, каквито са хората, трябва да цапат това божие творение с долните си страсти.