Джеймс Купър - Шпионинът

Всичко това бе направено спокойно и явно напълно удовлетворяваше офицера.

— Ела — каза той хладно на скинъра, който до този момент бе наблюдавал мълчаливо отстрани. Мародерът се подчини безропотно и се разтревожи едва когато махнаха яката от врата му и шапката му се оказа на земята. Но не се уплаши, защото сам бе прибягвал многократно до това средство за получаване на информация. Въжето бе поставено на врата му със същото хладнокръвие и след като наместиха една дъска върху бъчвата, наредиха му да се качи.

— Но това може да падне! — запротестира бандитът и се разтрепери за първи път. — Ще ви кажа всичко, дори как можете да изненадате нашите, без никакъв риск. Брат ми ги командва.

— Нищо не ме интересува — отговори капитанът и след като дръпна въжето така че да се опъне, прехвърли края му още няколко пъти през гредата така че краят му остана далеч от досега на когото и да било.

— Шегата отива твърде далеч — каза скинърът с възмущение и като се повдигна на пръсти, напразно се опита да се измъкне през примката, защото капитанът я бе направил така, че това да е невъзможно.

— Какво стана с коня дето го открадна от мен, мошенико? — попита офицерът и изпусна кълбо дим в очакване на отговор.

— Умря при гонитбата, но мога да ти кажа къде има друг, който си струва и стария ти кон и господаря му.

— Лъжец! Ако имам нужда мога да си помогна и сам. По-добре се помоли на Бога за помощ, защото ти дойде времето.

Когато приключи с този утешителен съвет, той ритна бъчвата с тежкия си ботуш и дъгите й се разлетяха на всички посоки. Скинърът остана да се гърчи във въздуха, хванал въжето с ръце, които не бяха вързани.

— Стига, капитане — извика той с хриптене и колената му се разтрепериха — стига с тази шега, ръцете ми се умориха и не мога да издържа дълго.

— Слушай, господин търговец — каза капитанът с тон нетърпящ възражение. — Не ми трябваш. Пътят ти е през тая врата. Ходом марш. Ако само докоснеш това куче, ще увиснеш на негово място, па нека двайсет сър-Хенриевци да искат да им служиш.

След това капитанът и сержантът се запътиха към хората си, а Харви Бърч забърза по брега. Но той не стигна по-далеч от един храст, зад който можеше да се скрие, победен от желанието да стане свидетел на тази необикновена сцена.

Останал сам, скинърът започна да хвърля уплашени погледи наоколо, за да разбере къде са се скрили екзекуторите му. За първи път осъзна, че става нещо сериозно. Извика умолително да го освободят, обеща да им каже важни неща, каза нещо за остроумието им, което той не можел да допусне, че е нещо толкова ужасно. Но той чу тропота на конете и наоколо нямаше жива душа. Ръцете му се разтрепериха ужасно и очите му се изцъклиха. Направи отчаян опит да се добере до гредата, но бе твърде изтощен от досегашните усилия. Опита се да прегризе въжето със зъби и отново ръцете му се отпуснаха. Виковете му се превърнаха в писъци.

— Помощ! Срежете въжето! Капитане, Бърч! Търговецо! Долу Конгреса, сержант! Да живее краля! О, Боже, милост, милост, милост…

Постепенно гласът му отслабпа и той направи последен опит да провре ръка под примката и отчасти успя, но другата му ръка се отпусна и той увисна, един ужасен труп.

Бърч продължи да гледа като замаян. Когато всичко свърши, той побягна към пътя. Виковете за помощ още кънтяха в ушите му и след това минаха много седмици преди паметта му да престане да се връща на това събитие. Конниците продължиха по пътя си сякаш нищо не се бе случило, а тялото вися в тази плевня докато един самотен странник не мина оттам.

Докато траеха събитията за които разказахме, капитан Лоутън водеше малкия си отряд от Фор Корнърс към предната линия на враговете. Той маневрираше така умело, че напълно осуети опитите им да го поставят в клопка и така успя да ги заблуди, че те непрекъснато се опасяваха от нападение от страна на американската армия. Тази сдържаност бе резултат на заповед от страна на командира му. Дънуди напусна частта си, когато врагът бавно напредваше по реката и той нареди на Лоутън да се върти около тях, докато сам той се върне и подкрепен от пехота е в състояние да пресече пътя им.

Драгунът изпълни тази заповед съвсем точно, но и с немалко нетърпение за истинската атака.

По време на тези преходи Бети Фланаган караше неуморно малката си каручка по скалистите пътища на Уестчестър и ту обсъждаше със сержанта природата на злите духове, ту се бореше с доктора по различни въпроси, свързани с медицинската практика, които почти всеки час възникваха между тях. Но моментът в който трябваше да се реши, кой ще владее положението наближаваше. Подразделение на източната пехота бе излязло от лагера си и се насочваше към врага.