Джеймс Купър - Шпионинът

Сега търговецът стана по-предпазлив и вземаше непрекъснато мерки за да не попаднат на придвижващи се американски части. Постоянните постове той познаваше много добре за да е възможно да попаднат на някой от тях неподготвени. Той заобикаляше хълмове и долини, вървеше ту по главните пътища, ту ги избягваше, движеше се сякаш по инстинкт. Стъпките му не бяха гъвкави, но се плъзгаше по земята с огромни крачки и наведено напред тяло, което не знае нито усилия нито умора.

Луната залезе и на изток се показа слаба светлина. Капитан Уортън се осмели да каже, че чувства умора и да попита дали не са достигнали места, по които могат да потърсят подслон в някоя ферма.

— Погледни там — каза търговецът и посочи един хълм недалеч зад тях. — Виждаш ли един човек да ходи по билото? Сега гледа нещо на изток. Това е кралски пост. Зад този хълм има към двеста редовни войници, спрели за почивка.

— Тогава — извика Хенри — да се присъединим към тях и край на бедите.

— По-полека, капитан Уортън — каза търговецът сухо. — Предният път беше сред триста от тях, но се намери човек да те и рани, и плени. Не виждаш ли онова тъмното нещо на срещуположния хълм, точно над царевицата? Това са бунтовниците, нали така ги наричаме ние лоялните граждани. Чакат само да съмне, за да видят кой ще овладее тази земя.

— Добре тогава — каза Хенри. — Ще отида да споделя съдбата на войниците на моя крал, пък била тя добра или лоша.

— Забравяш, че ще се биеш с въже около врата. Не, не. Обещал съм на един човек, когото не бива да разочаровам, че ще те заведа невредим. И освен ако не си забравил това, което вече направих, това, което рискувах за теб, ще ме последваш до Харлем.

Младежът се видя принуден да се подчини на тази молба и продължиха към града. Не след дълго достигнаха бреговете на Хъдзън. След като повървяха малко по брега, намериха лодка — явно стара позната, с която достигнаха до южния бряг. Едва там Бърч обяви, че са в безопасност, защото кралската армия държи континенталната на разстояние и отрядите на последната не са достатъчно силни за да се осмелят да нападнат зад реката.

През време на цялото бягство търговецът бе показал хладнокръвие и присъствие на духа, които сякаш нищо не можеше да смути. Уменията му изглеждаха повече от съвършени, а слабостите на природата му бяха неприсъщи. Хенри го бе следвал като малко дете, водено с ремъци, и сега бе възнаграден. Когато чу, че повече няма никакво съмнение в избавлението им и че няма никакви причини за безпокойство, в гърдите му се разля удоволствие. Едно трудно изкачване ги доведе до платото от тази страна на реката. След като се отделиха малко от пътя, подслонени в един гъсталак от кедри, Харви се хвърли на земята и обяви, че е дошъл часът за почивка и хапване. Денят вече бе дошъл и предметите в далечината се виждаха ясно. Отдолу бе Хъдзън, простиращ се на юг по права линия докъдето поглед стига. На север планинските масиви издигаха високите си чела над мъглите плъзнали над водата, и реката можеше да се проследи до пазвите на тези конусовидни възвишения, пръснати в безредието, което сякаш бе резултат от някакъв гигантски, но безплоден опит да се спре течението й. Като излизаше от тези хаотични купчини, реката, сякаш радостна от отърваването си, се разливаше нашироко и няколко плодородни, ниски ивици земя навлизаха навътре в широкото корито. На срещуположния, западния бряг, бяха скалите на Джърси, спечелили си името „Палисадите“. Зъберите им се издигаха на много десетки метри, сякаш за да защитят плодородните земи зад тях от набезите на реката-завоевател, но презряла такъв враг, тя гордо течеше в подножието им и продължаваше неизменния си път към морето. Един лъч на изгряващото слънце се втурна към леката мъгла над водата и изведнъж цялата природа оживя — всяка минута нещата се променяха и приемаха нови форми, очертаваха се нови силуети.

При ежедневното вдигане на тази голяма природна завеса в днешно време се виждат десетки бели платна на кораби, които подсказват близостта на мегаполиса на една голяма и процъфтяваща държава. Пред Харви и капитан Уортън обаче се показаха само високите мачти на един боен кораб, който бе на няколко мили надолу по течението. Преди мъглата да се разнесе, още преди да се появи самият кораб, на една от мачтите те забелязаха флаг, който се поклащаше на полъха на нощния въздух, който все още трептеше над реката. След това се появи черният корпус, рейте, разперени широко встрани, плетеницата от въжета.