Джеймс Купър - Шпионинът

— Да не я приема? Приемам я като най-скъп дар от небето. За всички ни има достатъчно време. За два часа ще пресека планините и утре до обяд ще се върна с опрощението на Вашингтон, а Хенри ще помогне да е весел бракът ни.

— Тогава, чакай ме тук след десет минути — каза Франсис, облекчена от признанието си и изпълнена с надежди, че ще осигури спасението на Хенри. — Ще дойда за да изрека клетвата, която ще ме свърже с теб завинаги.

Дънуди я задържа колкото да я притисне до гърдите си и отиде да повика свещеника.

Мис Пейтън прие новините от племенницата си с голямо изумление и известно неудоволствие. Такава набързо уредена сватба противоречеше на всички правила на приличието и порядките. Но Франсис със смирена твърдост заяви, че решението е взето и че отдавна има благословията на близките си, които очакват само тяхната готовност. Бе обещала на Дънуди и желаеше да изпълни обещанието си. Тя не смееше да каже повече, за да не застраши Бърч или Харпър, или и двамата. Мис Пейтън не бе свикнала да се противопоставя и тъй като наистина бе много привързана към роднините си, възраженията й отстъпиха пред твърдостта на Франсис. Мистър Уортън бе твърде повлиян от увереността, че трябва пасивно да се подчинява и да не се противопоставя на желанията на офицер от американската армия от ранга на Дънуди и дъщеря му, придружена от него и сестрата на покойната му съпруга, влезе в стаята при майора в уреченото време. Той и свещеникът вече бяха там. Без излишна сдържаност, Франсис мълчаливо постави халката на майка си в ръката на младоженеца и след кратка подготовка мис Пейтън каза, че церемонията може да започва.

Часовникът бе право пред очите на Франсис и тя час по час го поглеждаше угрижено, но тържественият глас на свещеника скоро привлече вниманието й и тя се съсредоточи върху клетвата, която трябваше да произнесе. Церемонията бързо завърши и когато прозвуча последната благословия, часовникът показваше девет — часът посочен от Харпър. От плещите на Франсис падна тежък товар.

Дънуди я прегърна, поздрави лелята отново и отново и многократно стисна ръцете на мистър Уортън и на свещеника. Посред радостта им, на вратата се почука. Тя се отвори и влезе Мейсън.

— Чакаме на конете — каза той. — С ваше разрешение, мога да поведа. С кон като вашия ще ни настигнете бързо.

— Да, да, приятелю, тръгвайте — каза Дънуди, щастлив че може да се забави още. — Ще ви настигна при първата почивка.

Лейтенантът се оттегли, за да изпълни нареждането, следван от мистър Уортън и свещеника.

— Сега, Пейтън — каза Франсис — наистина ще търсиш брат. Сигурна съм, че няма нужда да се моля за него, ако за нещастие го намериш.

— Кажи, за щастие. Защото все още желая да танцува на сватбата ми. Да можеше да го спечеля за нашата кауза… Каузата на страната му… Рамо до рамо с него бих се бил с голямо удоволствие.

— Не говори така. Събуждаш ужасни мисли!

— Няма — отвърна съпругът й. — Но сега трябва да се оставя. Колкото по-рано тръгна, толкова по-рано ще се върна.

Навън се чу приближаващ се конски тропот и Дънуди още се сбогуваше, когато ординарецът му въведе в стаята един офицер.

По униформата му Дънуди веднага разбра, че е от щаба на Вашингтон.

— Майор Дънуди — започна той след като се поклони на дамите — главнокомандващият нареди да ви предам тази заповед.

Той изпълни задължението си и като каза че трябва да бърза, излезе незабавно.

— Ето ти неочакван обрат — извика майорът. — Но всичко е ясно. Харпър е получил писмото ми и влиянието му вече се чувства.

— Новини касаещи Хенри ли са това? — попита Франсис и застана до него.

— Слушай и прецени сама.

Сър, при получаването на това писмо, трябва да сте готов да съсредоточите ескадрона си срещу напредващия неприятел по течението на реката до десет часа, утре сутринта. При възвишенията на Кротън ще намерите пехота, която ще ви подкрепи. За бягството на британския шпионин ми бе докладвано, но арестуването му не е по-съществено от новата ви задача. Ето защо, върнете всички хора, заети с преследването му и се постарайте да разгромите врага.

— Слава Богу — възкликна Дънуди. — Залавянето на Хенри пада от плещите ми. Сега мога с чест да изпълня дълга си.

— И с разум, мили Пейтън — каза Франсис с мъртвешки бяло лице. — Помни, че имаш нов дълг — да останеш жив!

Дънуди погледна прехласнат лицето й, и като я прегърна, възкликна:

— Заради теб, с разум, невинна моя!

Франсис заплака на гърдите му и след миг той се откъсна от нея и излезе.