Джеймс Купър - Шпионинът

— Пейтън, мили Пейтън — каза Франсис изплашена от лошия му поглед — смразяващ кръвта ми! Нима би убил брат ми?

— А не бих ли умрял за него? — каза Дънуди като омекна. — Знаеш, че бих го направил. Но съм ужасен от подозренията, които ще паднат върху мен. Какво би помислил Вашингтон, ако някога се оженя за теб и той научи?

— Ако само това е причината да действаш така спрямо брат ми — отговори Франсис с несигурен глас — нека той никога не научи за това.

— И това е утеха?

— Не, мили Пейтън, нямах предвид нищо грубо или лошо. Но не мислиш ли, че ни поставяш в по-голяма зависимост от Вашингтон, отколкото е в действителност?

— Главнокомандващият ме познава — каза майорът гордо. — Нито пък ти си толкова незабележима, колкото си скромна. Франсис, вярвам ти когато казваш, че ми съчувстваш. И за мен е важно да съм заслужил чувствата ти. Но губя ценно време. Тази нощ трябва да преминем през планините, за да можем да сме готови за утрешния ден. Мейсън вече очаква заповедта ми. Франсис, оставям те с натежало сърце. Можеш да ми съчувстваш, но не се безпокой за брат си — той ще бъде заловен отново, но косъм няма да падне от главата му.

— Спри, Дънуди, умолявам те — извика Франсис задъхана, когато видя, че стрелката на часовника трябваше да измине много път до желания час. — Преди да тръгнеш, прочети тази бележка, която Хенри остави за теб и която без съмнение е отправил към човек, когото смята за приятел от детинство.

— Франсис, уважавам чувствата ти, но ще дойде време, когато и ти ще ме разбереш.

— Това време е дошло — отговори тя и протегна ръка, неспособна повече да имитира недоволство.

— Къде намери тази бележка? — попита той, докато погледът му пробягваше през редовете. — Горкият Хенри, той наистина е приятел. Ако някой желае щастието ми, това той!

— Така е. Той го желае и, повярвай, всяка дума е истина!

— Вярвам му, мило момиче, той иска да се обърна към теб за уверение. Мога ли да се доверя така и на теб?

— Можеш, Пейтън.

— Тогава прочети сама и потвърди думите си. — Той и подаде бележката.

Франсис я пое изненадана и прочете следното:

Животът е твърде ценен, за да се поверява на нещо, което не е съвсем сигурно. Напускам те, Пейтън, със знанието единствено на Цезар и те моля да имаш милост към него. Но имам една грижа, която ме притиска тежко — погледни стария ми баща. Той ще бъде обвинен за предполагаемото престъпление на сина си. Погледни сестрите ми, които оставям без закрила. Докажи, че обичаш всички ни. Нека свещеникът, който ще доведеш ви свърже теб и Франсис още тази нощ и стани наш брат, съпруг и син.

Бележката падна от ръцете на Франсис и тя се опита да повдигне поглед към лицето на Дънуди, но не успя и засрамена го сведе към пода.

— Заслужавам ли това доверие? Ще ме изпратиш ли тази нощ да търся брат си, или офицерът на Конгреса ще търси офицера на краля?

— А ти би ли изпълнил дълга си в по-малка степен, ако съм твоя жена? Това как ще помогне на Хенри?

— Повтарям, Хенри е в безопасност. Думата на Харпър е гаранция за това. Но аз ще покажа на света — той може би се лъжеше до известна степен — един младоженец, който изпълнявайки дълга си арестува брата на съпругата си!

— А дали светът ще разбере такава безупречна честност? — каза Франсис със замислен вид, който събуди хиляди надежди у любимия й. Наистина, изкушението бе голямо. Май нямаше друг начин да го задържи докато мине фаталния час. Думите на Харпър, който й бе казал, че вече не може да направи много за брат й, и че всичко зависи от спечеленото време, бяха дълбоко запечатани в съзнанието й. Освен това, съществуваше и опасността да бъде вечно разделена от този, когото обича, ако той залови отново брат й. Трудно е да се преценяват човешките чувства, а те преминават през женското сърце с бързината и яркостта на мълния.

— Защо се колебаеш, мила Франсис? — извика Дънуди, който внимателно гледаше лицето й. — След няколко минути мога да имам правото да те защитя като съпруг.

Главата на Франсис се замая. Тя погледна угрижено часовника, който сякаш бе спрял с намерението да я измъчва.

— Отговори ми Франсис. Да повикам ли леля ни? Решавай, времето не чака.

Тя се опита да отговори, но само успя да прошепне нещо неразбираемо, което любимият й, по прастар обичай, изтълкува като съгласие. Той се обърна и полетя към вратата, но тя овладя гласа си:

— Чакай, Пейтън. Не мога да вляза в този Свещен съюз с измама на съвестта си. Видях Хенри след като избяга и за него най-важно е времето. Ето ти ръката ми. Ако я приемеш, знаейки последствията от забавянето ти — твоя е.