Джеймс Купър - Шпионинът

— Не ми трябва много в този живот — каза Харви. — Докато Бог ми дава здраве и честен труд никога няма да имам нужда от нищо в тази страна. Да знам, че ваше превъзходителство е мой приятел, за мен е блаженство, по-ценно от цялото злато на Англия.

Офицерът остана за малко замислен. След това отиде до бюрото и написа нещо на къс хартия, който подаде на Харви.

— Сигурен съм, че Провидението е отредило на тази страна славно и велико бъдеще, след като и най-обикновените й хора чувстват патриотизма, на който сега съм свидетел. За човек като теб трябва да е ужасно да бъде погребан, заклеймен като враг на родината си. Но ти вече знаеш, че ако се разкриеш, ще пострадат хора. Невъзможно е сега да получиш справедливост, но без страх ти давам това удостоверение. Ако никога повече не се срещнем, то може да е от полза за децата ти.

— Деца! — възкликна търговецът — Как мога да дам позора на името си на едно семейство!

Офицерът се вгледа в силните чувства и болката му и направи леко движение към златото, но се спря поради израза на Харви. Той забеляза жеста и поклати глава. След това каза:

— Ваше превъзходителство, наистина ми давате съкровище. И при това то е в сигурни ръце. Има хора, които ще потвърдят, че животът ми за мен не струва нищо в сравнение с тайните ви. Документът, за който ви казах че е изгубен, всъщност глътнах, когато ме арестуваха вирджинците. Това е единственият път, когато съм ви лъгал. И ще бъде последният. Наистина, това за мен е съкровище… може би — продължи той с тъжна усмивка — едва след смъртта ми ще стане ясно чий приятел съм бил. Но дори и да не стане, няма кой да тъгува толкова за мен.

— Помни — каза генералът развълнуван — че винаги ще бъда твой таен приятел. Но засега не мога открито.

— Зная, зная. Знаех го още когато се заех с това. Може би това е последният път, когато виждам ваше превъзходителство. Дано Бог ви дари с най-добрите си благословии.

Той замълча и тръгна към вратата. Генералът го проследи с поглед изпълнен с дълбок интерес. Търговецът се обърна още веднъж, изгледа доброто лице на генерала сякаш със съжаление и почит и като се поклони ниско, излезе.

Армията на Франция и Америка бе поведена от величествения си командващ и доведе до бляскав успех кампанията срещу войските на Корнуолис, която бе започнала с толкова трудности. Скоро след това Англия се умори от войната и независимостта на Щатите бе призната 62.

С годините много от действащите лица през войната и техните наследници се изпълваха с гордост заради приноса си за каузата, която толкова много допринесе за добруването на страната им, но името на Харви Бърч се загуби между тези на многото агенти, считани че са работили срещу страната си. Но името му често се връщаше в спомените на силния пълководец, който единствен знаеше що за човек е той. Направи няколко опита да научи повече за съдбата му, и само един от тях се увенча с успех. Той научи, че амбулантен търговец с друго име, но същия външен вид, обикаля новите поселища никнещи навсякъде и че се бори с напредналата си възраст и нищетата. Смъртта прекрати опитите на офицера да научи повече и много време преди за Харви да се чуе повече.

Тридесет и три години изминаха от току-що описания разговор и американската армия още веднъж застана в боен ред, за да се опълчи срещу британците. Но този път не но бреговете на Хъдзън, а по тези на Ниагара 63.

Тялото на Вашингтон отдавана лежеше в гроба, но тъй като с времето се заличават всякакви политически вражди и лична завист, името му непрекъснато получаваше нов блясък и оценките за него, не само в страната, но и в чужбина, ставаха все по-положителни. Той бе вече признат за герой на една епоха на разума и истината, и много млади сърца, гордост за армията ни през 1814 година, вдъхновени от спомена за великото име на Америка, тайно биеха с надеждата да повторят, поне до известна степен, славния му пример. Тези благородни надежди у никого не бяха по-силни, отколкото у един млад офицер, който на двадесет и пети юли, през кървавата 1814 година стоеше на една скала и наблюдаваше големия водопад. Той бе висок и добре сложен, силата и енергичността му бяха в добро съотношение, а черните му очи бяха искрящи и подвижни. Понякога, когато гледаше водата, спускаща се под краката му, в тях се появяваше дръзкият поглед на ентусиаст. Но гордият му израз се смекчаваше от линията на устата, около която играеше прикрита дяволитост и му придаваше почти женска хубост. На лъчите на залязващото слънце косата му блестеше като златна и полъхът от водопада нежно помръдваше къдриците над челото, чиято белота говореше, че единствено слънцето е причина за по-тъмния цвят на преливащото от здраве лице. До него стоеше друг офицер и двамата, като се съди по проявения интерес, изглежда виждаха това чудо на природата за първи път. Те стояха без да говорят дълго време, когато вторият посочи със сабята си към пропастта и възкликна: