Джеймс Купър - Шпионинът

Студеният въздух въздишаше през клоните на възлестите и криви дъбове, когато тя със стъпки толкова леки, че листата под тях едва прошумоляваха, тръгна към мястото, на което очакваше да намери колибата. Но не можеше да види нищо, което да прилича на човешко жилище. Напразно поглеждаше във всички ниши в скалите и напразно обикаляше всяко място на върха, където би могла да е колибата на търговеца. Мисълта за самотата й я ужаси и като се наведе над една скална тераса, за да види живота долу, в низината, в очите й попадна лъч силна светлина и топъл полъх обля цялото й тяло. Като се възстанови от изненадата, тя погледна терасата отдолу и видя че е застанала непосредствено над това, което търсеше. През една дупка в покрива се извиваше димът, който при поривите на вятъра откриваше весел огън, който гореше и хвърляше искри в едно грубо каменно огнище. Към колибата се слизаше по една пътека, която тръгваше от терасата, на която бе застанала, и тя се спусна по нея.

Трите стени на тази особена постройка, ако изобщо можеше да се нарече така, бяха направени от кръстосани трупи и малко надвишаваха човешки ръст. Четвъртата стена бе скалата. Покривът бе направен от дървесна кора, поставена на дълги ленти от билото към стрехите. Пролуките между трупите бяха замазани с глина, която на някои места бе изпадала и бе заменена със сухи листа, за да задържат топлината. Отпред имаше един прозорец с четири стъкла, но внимателно бе закрит е капак, за да не се вижда светлината на огъня. След като огледа това особено скривалище, защото тя бе сигурна че е такова, Франсис доближи око до една цепнатина за да види какво има вътре. Нямаше лампа или свещ, но огънят бе толкова силен, че бе достатъчен за четене. В единия ъгъл имаше легло от слама с две небрежно хвърлени отгоре одеяла, сякаш оставени така, както са били ползвани. На куки по стените висяха дрехи, явно подходящи за всички възрасти и типове и от двата пола. Британски и американски униформи висяха миролюбиво едни до други. На една кука, на която висеше рокля от раирана басма, бе окачена също и добре напудрена перука — накратко, там имаше подходящи облекла за цяла енория.

В ъгъла до скалата, срещу огъня, който гореше в отсрещния край, имаше малък бюфет, на който бяха наредени една-две чинии, канче и остатъци от някакво месо. Пред огнището имаше маса, скована от груби дъски, и с един счупен крак. Това, заедно с единия стол, представляваше мебелировката. На масата имаше затворена книга, по чиито форма и размери можеше да се съди, че е Библия. Но Франсис най-много се интересуваше от обитателя на това място. Това бе един мъж, седнал на стола с глава подпряна на ръката, така, че лицето му не се виждаше, който с интерес разглеждаше някакви листа. На масата имаше чифт богато и причудливо инкрустирани кавалерийски пистолети, а между краката на джентълмена се показваше дръжката на поставена в ножницата си сабя, също с много добра изработка. Едната му ръка небрежно бе подпряна на нея. Високият ръст и атлетичната фигура на обитателя бяха достатъчни за да се разбере, че това не е нито Харви, нито брат й. Високата яка на униформата бе закопчана до гърлото на непознатия, а на краката си имаше кожени бричове, военни ботуши и шпори. Косата му бе сресана така, че да открива цялото му лице и по модата на деня, бе обилно напудрена. На камъните с които бе покрит пода беше кръглата му шапка, за да има на масата място за голяма карта, наред с другите книжа.

За нашата героиня това бе неочаквано. Тя бе уверена, че човекът, когото бе видяла два пъти е Харви, и след като научи за помощта му при бягството на брат й, не можеше да допусне, че в къщичката ще завари друг. Тя гледаше напрегнато през пролуката и се колебаеше дали да си тръгне, или да остане с надеждата все пак да види Хенри, когато непознатият махна ръка от очите си и откри лицето си, очевидно потънал в мисли. Франсис позна доброто, добре очертаното, и съсредоточено лице на Харпър.

Всички обещания на Дънуди към брат й, всички думи за възможностите му, цялата увереност създадена от достойното му и бащинско държане нахлуха в главата на Франсис. Тя отвори рязко вратата, хвърли се в краката му и заплака:

— Спасете го, спасете го… брат ми… спомнете си обещанието… спасете го…

При отварянето на вратата Харпър се бе изправил и бе направил леко движение към пистолетите си, но то бе премерено и веднага спряно. Той вдигна качулката на пелерината, която бе паднала върху лицето й, и възкликна с притеснение: