Джеймс Купър - Шпионинът

— Наистина не смея — той мрачно поклати глава — освен ако не поемете отговорност и наредите. Но майор Дънуди ще се върне след два часа, така че ако поставим постове навсякъде между двете реки и обещаем награда на местните хора ще е невъзможно да се измъкнат, освен ако не се доберат до войските по река Хъдзън.

— Това е изпълним план и би трябвало да успее — каза полковникът. — Но изпратете куриер до Дънуди, за да не се забави прекалено много, макар че е съвсем сигурно, беглеците ще се крият в планината тази нощ.

Мейсън прие предложението и изпрати куриер, който да съобщи на Дънуди за бягството и да го повика, за да оглави преследването. След това офицерите се разотидоха.

Когато мис Пейтън и племенницата й научиха за бягството на Хенри, отначало не повярваха на ушите си. Те толкова безгранично вярваха в успеха на Дънуди, че сметнаха действието на Хенри за безразсъдно, но все едно, вече бе късно да се поправи. Докато слушаха разговора на офицерите и двете схванаха колко опасно ще е положението на Хенри, ако го заловят отново и потрепериха при мисълта какви усилия щяха да се положат да стане това. Мис Пейтън се утешаваше с мисълта, а се опита да успокои и Франсис, че беглеците няма да спрат докато не стигнат до неутралните територии преди конницата да успее да разпространи новината за бягството им. Отсъствието на Дънуди й се струваше много важно и тя започна да крои план как да го задържи, така че да даде на племенника си колкото се може повече време. Но мислите на Франсис бяха съвсем други. Тя вече не се съмняваше, че човекът на върха на хълма е бил Бърч и бе сигурна, че вместо да бяга към приятелските войски долу, брат й ще прекара нощта в колибата.

Франсис и леля й проведоха дълъг и оживен разговор помежду си, и добрата жена неохотно се съгласи с думите на племенницата си. Като я прегърна и целуна по бузата, благославяйки я горещо, тя я изпрати да изпълни дълга си на сестра.

Нощта се спусна тъмна и студена и Франсис Уортън с разтуптяно сърце, но с лека стъпка премина през градината зад къщата, за да се отправи към планината, където бе видяла човека, когото сметна за Харви Бърч. Все още бе рано, но тъмнината и страховитостта на ноемврийската нощ по всяко друго време биха я накарали да се върне ужасена, при хората, които току що бе напуснала. Без да спира за да размишлява, тя тръгна напред със бързина, с която сякаш предизвикваше всички възможни препятствия но пътя си и не спря, дори за да си поеме дъх, докато не измина половината разстояние до скалата, до която бе видяла Бърч тази сутрин.

Доброто отношение към жените е сигурен знак, че един народ е цивилизован. И няма друг народ, който може да се похвали повече и топа отношение от американския. Франсис съвсем малко се безпокоеше от мирните и спокойни войници, които седяха край пътя и вечеряха точно срещу полето, през което тя се бе забързала. Те бяха селски хора от източната пехота и тя знаеше, че уважават жените. Но нямаше такова голямо доверие в безразсъдните и непостоянни южняци. Истинските американски войници рядко правеха какъвто и да било безобразия, но тя потръпваше дори само при мисълта за някакво унижение. Ето защо, когато чу равен конски тропот нагоре по пътя, тя инстинктивно се скри в едни шубраци, поникнали край бълбукащия наблизо поток. Патрулът, защото това бе патрул, мина покрай нея без да я забележи и бе погълнат от мелодийката, която си подсвиркваше, може би замислен за някоя друга хубавица, останала на бреговете на Потомак.

Франсис изчака неспокойно да утихнат стъпките и след това се осмели да навлезе навътре в полето, където, уплашена от тъмнината и неизвестността, тя се спря и се замисли за предприетото от нея. Отхвърли назад качулката на пелерината си, потърси опората на едно дърво и се загледа към планината, където бе нейната цел. Тя се издигаше пред нея като огромна пирамида и не се виждаше нищо, освен очертанията й. Върхът едва се различаваше на фона на по-светлите облаци, сред които за кратко проблясваха звезди и отново изчезваха зад мъглите, които вятърът гонеше ниско над повърхността. Ако се върнеше, Хенри и търговецът щяха почти сигурно да прекарат нощта на върха на самото това възвишение, към което тя бе тръгнала, напрягайки очи да зърне светлинка, която да я окуражи, и да си мислят че са в безопасност. Добре обмисления, и както на нея й се стори, коварен план на офицера за залавянето им, все още кънтеше в ушите й и я караше да продължава напред, но самотата, времето, опасността от изкачването, несигурността дали ще намери колибата или, което бе още по-обезкуражаващо, възможността в нея да има непознати хора, при това от лошия тип, я накараха да се върне назад.