Джеймс Купър - Шпионинът

Мракът все повече скриваше предметите и зад планината се събираха все повече мрачни облаци, докато накрая очертанията й се загубиха. Франсис прибра с две ръце косата си назад покрай слепоочията за да върне остротата на сетивата си, но планината бе загубена за погледа й. След малко тя забеляза мъждукаща светлинка в посоката, в която мислеше, че е постройката и поради непостоянството й, можеше да се приеме, че е от огън. Но илюзията изчезна, когато хоризонтът се проясни отново и вечерницата заблестя иззад един облак след дълга борба, сякаш за съществуване. Сега тя видя планината в ляво от звездата и неочаквано един лъч светлина озари чудатите дъбове по върха и постепенно слезе надолу по склона, докато пялата грамада ясно се открои под светлината на изгряващата луна. Въпреки че нашата героиня не би могла да продължи без светлината на луната, която сега осветяваше равната земя пред нея, тя не я и окуражаваше да продължи: Тя виждаше целта си, но също така виждаше и трудностите по пътя към нея.

Докато се колебаеше така, ту отдръпвайки се с боязливостта на младо момиче, ту решавайки смело да спаси брат си на всяка цена, Франсис обърна лице на изток за да погледне облаците, които отново заплашваха да я обвият в тъма. Дори пепелянка да бе я ухапала, тя не би отскочила по-бързо от това, на което се бе подпряла и което сега забелязваше ясно за първи път. Двата изправени стълба, напречният, който ги свързваше и сандъкът отдолу твърде ясно говореха за какво е тази конструкция — дори въжето се полюшваше на вечерния вятър. Франсис не се колеба повече, а просто полетя през ливадата и скоро се оказа в подножието на скалата, където се надяваше да намери нещо като пътека към върха. Видя се принудена да спре, за да си поеме въздух и да се огледа. Склонът бе съвсем стръмен, но тя скоро намери една козя пътека, която се виеше покрай скалните тераси и през дърветата, така че изкачването да не е така изморително, колкото изглежда на пръв поглед. Тя хвърли уплашен поглед назад и решително пое пътя нагоре. Млада, силна и подтиквана от благороден мотив, тя се изкачваше нагоре с пъргави крачки и много скоро излезе от прикритието на гората и се озова на едно открито място, където дърветата бяха очевидно изсечени, за да се открие място за земеделие. Но или войната, или бедността на почвата бяха прогонили авантюриста от спечеленото от пустошта място, и сега шипките и храсталаците отново бяха почнали да никнат, сякаш плугът никога не е докосвал почвата.

Франсис почувства прилив на енергия от тези следи на човешкия труд и с нова надежда се заизкачва към целта си. Сега пътеката започна да се разклонява в толкова много посоки, че тя реши че е безполезно да я следва и при първия завой тръгна направо, в посоката, която и се струваше, че най-пряко ще я заведе на върха. Разчистената земя остана назад, а камъните и храсталаците, прилепнали до стръмните склонове отново се изпречиха на пътя й. Тя виждаше пътеката да се извива около разчистеното място и в околните шубраци, но никъде не видя да тръгва нагоре. По тръните висяха вълма вълна, които ясно показваха произхода на следите и Франсис с право заключи, че който слиза от планината, би се възползвал от тях, за да облекчи усилията си. Тя седна на един камък за да поеме дъх отново, а облаците се издигаха пред луната и всичко бе обагрено в най-меки цветове.

Белите палатки на пехотинците бяха подредени в правилни линии непосредствено под нея. Прозорецът на стаята на леля й още светете и Франсис можеше да си представи как тя стои на прозореца разкъсвана от страх за племенницата си. Е конюшнята, където знаеше, че са конете на драгуните, просвятваха фенери. Тя реши че се готвят за нощната си обиколка и отново тръгна нагоре.

Въпреки че бе изминала две трети от пътя, оставаше й още повече от четвърт миля до върха. Но сега нямаше пътека, пито водач, който да насочва стъпките За щастие, както и повечето възвишения от тази верига, и това бе конусовидни, така че, надяваше се тя, при всички случаи би трябвало да достигне до колибата, която бе почти на върха. Почти час се бори тя с различните препятствия пред себе си и след няколко почивки, след като няколко пъти една не падна, най-после достигна равната земя на върха.

Изтощена от твърде големите за нея усилия, тя се отпусна на един камък за да почине и събере сили за предстоящия разговор. Няколко минути й бяха достатъчни за тази цел и тя стана, за да намери колибата. Всички околни възвишения ясно се виждаха на лунната светлина и тя можеше да проследи пътя, който от равнината навлизаше в планините. Като проследи извивките му с поглед, тя забеляза мястото, от което бе видяла колибата и бе сигурна, че тя трябва да е точно срещу него.