Колин Фалконър - Харем

— Трябва да й предпишеш някакъв лек. Ако умре, теб ще държа отговорен. Ще се радваш на следващия изгрев на слънцето от някоя ниша в стената на Ба’аб-и-Хумаюн!

Али Осман удари чело в копринения килим.

— Да бъде волята ти, господарю. — Аллах да му е на помощ!

Евнуси с извадени ятагани го придружиха по пътя му към харема.

Прекосиха един уединен вътрешен двор и изкачиха каменните стъпала, водещи към покоите на Хасеки Хурем.

Докато пресичаха голямата приемна с куполовиден таван, той дори не погледна към огромните вази от династията Мин, нито към позлатените венециански огледала и обсипаните със скъпоценни камъни кандила, висящи от тавана. Страхът го беше заслепил и го караше да мисли само за себе си. О, защо Аллах не го беше създал в друго време, когато султаните не обичаха чак толкова силно своите жени!

Входът към спалнята бе препречен от два реда евнуси, но той знаеше, че тя е там; присъствието й, тишината, която я обграждаше, изпълваха стаята. Придружаващите го евнуси спряха внезапно и го оставиха да продължи сам.

Не му казваха нищо и той се чудеше какво трябва да направи. Изведнъж измежду двойната редица евнуси се подаде една ръка, бледа и отпусната. Китката й се придържаше от дебелите абаносови пръсти на един черен евнух. Най-вероятно кислар агаси, помисли си лекарят. Знаеше, че единственото, което му бе позволено да прегледа, бе ръката й. Али Осман пристъпи напред.

Пое вялата ръка почти с благоговение, защото знаеше, че е единственият пълноценен мъж, освен султана, който я докосваше, откакто се беше озовала зад стените на харема. Ръката беше на стара жена, с кафеникави петна върху провисналата над костите кожа. Премери пулса, провери температурата. Леко пощипна живеца на ноктите, за да провери колко бързо се движи кръвта й.

— Сърцето й бие много слабо — каза си той. — Тялото й изстива, готово е да се прости с живота.

Трябваше да приготви еликсир, който да накара кръвта й да се задвижи във вените. Нямаше желание да види изгрева от Ба’аб-и-Хумаюн, независимо колко прелестна обещаваше да бъде гледката.

— Отиде ли си… старият… глупак?

— Да — отвърна Аббас. Стражите бяха излезли от стаята и сега двамата бяха сами. Странно колко силно я беше мразил, помисли си Аббас, а как се възхищаваше сега на куража, с който посрещаше смъртта си. Защо нямаше и той същата сила! — Да, отиде си.

— Не бих… му се доверила… дори… да ми изреже… ноктите… на краката.

— Не, господарке.

Бялото на хлътналите й в орбитите очи беше придобито жълтеникав оттенък. Сякаш плътта й се топеше пред погледа му. Нямаше еликсир или отвара на света, които да я спасят, мислеше си Аббас. Миришеше на смърт.

Устните й се разчупиха в усмивка.

— Значи… все пак… ще ме видиш… мъртва… скъпи ми… Аббас. Това… сигурно… ти носи… радост.

— Да, господарке — отвърна Аббас.

— Твоята искреност… е толкова… освежаваща… Те всички… ми казват… че… ще живея.

— Мисля, че грешат, господарке — прошепна Аббас.

— Искаш ли… писмото?

Аббас едва успя да се овладее.

— Сдобри се с Бога, господарке. Светските дела скоро няма да те засягат.

Тя някак си намери сили да се засмее. Смехът й премина в кашлица, която я остави безсилна. Щом се посъвзе, прошепна:

— Ти си… прав… Аббас. Писмото е в… Муоми. Наредила съм й… да го предаде… на теб.

— Значи наистина има такова писмо?

— Разбира се… Никога… не отправям… празни… заплахи. Но… аз не съм… отмъстителна… Върви си с мир… мой Аббас.

Дано изгниеш в ада! — помисли си Аббас.

Стана, за да се оттегли. Беше сигурен, че тази вечер вещицата ще умре. А призори той щеше да е на палубата на един карамусал, плъзгащ се върху Мармара Дениз, най-сетне свободен.

Но докато се изправяше, чу шепота й.

— Не ги ли… мразиш… тези турци?

Наистина ли го беше казала? Аббас се наведе над нея, сбръчквайки нос при миризмата на разлагаща се плът.

— Господарке?

— Това, което… сториха с теб… с мен… Не ги ли… мразиш?

— Омразата се е просмукала в костите ми.

Хурем притвори очи. Изморяваше се, когато говореше.

— Превърнаха ме в… робиня… а теб… в чучело. — Дори и пред лицето на смъртта предпочиташе откровението пред деликатността, помисли си Аббас. — Нима… не искаш… да си… отмъстиш?

— Какво предвижда господарката ми?

— Предвиждам… че Селим… ще бъде… следващият… султан.

— Това никога няма да се случи!

— Кой знае… какво ще се случи… мой Аббас?… Може би… все пак… ще се окажеш… полезен… — Тя се опита да навлажни пресъхналите си устни с език. Бяха напукани и леко кървяха. — Предавам те… в служба… на сина ми. Може би… ще успееш… да ми помогнеш… в това последно… усилие.