Колин Фалконър - Харем

— Хълмът, който благодарение на съдбата ни събра — рече той. Беше притеснен от странната горчивина в гласа й. — Добре ли си, малка роксолана?

— Само съм си изгубила апетита.

— Да накарам ли личния си лекар да ти приготви еликсир?

— Муоми се грижи добре за мен, господарю. Скоро ще се възстановя. Когато дойде пролетта.

Северният вятър профуча като джин през каменните стени и Сюлейман потръпна в поръбената си със самур роба.

— Трябва да се грижиш по-добре за себе си.

— Не се притеснявай, господарю. Нормално е да се появят някои болежки, когато човек остарява — Сюлейман не искаше да продължава разговора за смъртността на любимата си.

— Говорих с Рустем — смени темата той. — За унаследяването на престола.

— И какво реши, господарю?

— Когато този ден настъпи и двамата ще бъдат известени. Нека Аллах да решава.

— Ако и двамата научат, на Аллах няма да му се наложи да решава. Баязид ще предяви претенции към трона. — Тя се извърна от прозореца и се хвана за раменете му. — Ще ми помогнеш ли да стигна до дивана, господарю?

Сюлейман отпрати гедичлийките и я поведе към дивана, изненадан колко лека бе тя, отпусната на ръката му — сякаш някой я беше изпразнил отвътре и бе оставил само обвивката й. От колко ли време беше в това състояние, зачуди се той. От кога не я беше виждал? От по-малко от седмица. Как беше възможно да се е стопила толкова бързо?

Помогна й да намести краката си под мангала и нежно подпря гърба й с възглавници.

— Благодаря ти, господарю.

— Трябва да пратя да повикат доктора.

— Нищо ми няма. Само малко ми е студено. — Една от гедичлийките разстла завивка върху коленете й.

— Господарю, искам да обсъдим по-подробно въпроса за трона. И двамата са мои синове, познавам ги добре.

Сюлейман приседна до нея и взе дланта й в шепата си.

— Малка роксолана, Селим е почтителен син, но никога не може да стане велик султан. Баязид е войнът.

— Това означава, че поне ще е популярен сред еничарите.

— Един султан не може да управлява без еничарите.

— Еничарите! Към които не изпитваш друго, освен презрение.

— Има моменти, в които един султан е принуден да използва сабята си, дори и да ненавижда войната.

— Баязид не се интересува от нищо друго. Стига да може, ще прекара целия си живот на седлото. Господарю, казвам ти го не за да го охулвам, а да ти помогна. Селим е шахзаде. Макар да не е воин като брат си, може да се превърне в истински рицар на Дивана. Ти сам си ми казвал, че законът е този, който ще подсигури бъдещето на османлиите, не мечът.

— Малка роксолана, трябва да погледнем истината в очите. Селим е непоправим женкар и пияница. Рядко се вясва дори на своя Диван в Маниса. Нима можем да се надяваме, че това ще се промени, ако стане падишах?

— Ако Баязид седне на трона, Селим ще умре.

— Нека Аллах реши. Рустем е получил нарежданията ми. Когато настъпи моментът, при двамата ще бъде изпратен по един чауш. Няма да ме разубедиш.

Хурем наведе глава и стисна ръката му в отговор.

— Така е, както казваш, господарю. Не оспорвам мъдростта ти. Ще се моля и за двамата си сина.

Той я прегърна, а гърдите му се стегнаха от ужасна тъпа болка. Дано Аллах не му отнемеше неговата малка роксолана! Не можеше да живее без нея. Тя бе единственото нещо, което бе придавало смисъл на живота му. Беше убил най-добрия си приятел, както и любимия си син, за да запази султаната за османлиите. Но никога не беше изневерявал на любовта си към нея. Беше сигурен, че това чувство бе истинско и добро. Щеше му се да му се порадва още малко. Не можеше да си намери покой без него.

„Не ме напускай, малка роксолана. Не ме напускай!“

Топкапъ сарай

Муоми беше с нея, когато падна.

Хурем беше излязла на терасата, за да послуша славеите и да погледа Босфора както правеше всяка сутрин. Изведнъж извика и се свлече в ръцете на Муоми. Прислужниците на Хурем се спуснаха да й помогнат, но когато я пренесоха на дивана, тя вече беше изгубила съзнание, а дишането й беше тежко и хъркащо.

Галата

Лудовичи получи настойчива покана от Аббас да се срещнат в еврейската къща. Евнухът закъсняваше. Когато най-сетне пристигна, изобщо не бързаше, както Лудовичи очакваше. След размяната на обичайните любезности, четиримата пажове помогнаха на Аббас да се отпусне на пода. Той се настани удобно и мълчаливо огледа лакомствата пред него. Когато пажовете му се оттеглиха, той потопи пръсти в сребърната купичка с вода, която му поднесе един от слугите на Лудовичи. Оригна се в една копринена кърпичка, която измъкна от обилните дипли на робата си.