Колин Фалконър - Харем

Топкапъ сарай

— Муоми.

Гласът на Хурем едва се чуваше. Муоми доближи ухо до устните на господарката си, за да разбере какво й казва.

— Да, господарке.

— Отмъщение.

— Да, господарке.

— Сега… умирам…, но после… Сюлейман… ще дойде… при теб.

— Какво да му кажа?

— Онова… от което… ще го заболи… най-много.

— Да, господарке. — Муоми се усмихна.

Пера

Джулия никога не беше виждала Лудовичи в подобно състояние. Той седеше с отпуснати рамене на дъбовия стол в кабинета си, поглаждаше посребрялата си брада, погълнат от някаква лична мъка.

Чакаше го търпеливо да проговори. Какво можеше да не е наред? После се сети: Аббас! Аббас му беше съобщил лоши новини.

— Ще те отпратя от Стамбул — внезапно рече той.

— Господарю?

— Трябваше да го направя още преди години. Заради собствената ти сигурност.

Заля я вълна на негодувание. За пореден път се бе превърнала в пионка, която един мъж местеше по дъската на Средиземноморието за собствено удоволствие.

— Каква опасност може да ме заплашва?

— Султанът може да узнае, че си тук.

— Но онова се случи преди толкова много години…

— Аббас е сигурен. Нищо не е забравено. Скоро великият везир ще бъде информиран по въпроса и на Сюлейман ще му се наложи да действа.

Лудовичи седеше с гръб към прозорците. На небето зад него се очертаваше Куббеалтъ на хълма Серагано. Какъв уместен фон на неговата дилема, помисли си Джулия.

— Къде искаш да отида?

— Имам имения в Кипър. Там ще се грижат добре за теб.

Джулия се опита да си представи бъдещия си живот. Нова самотна вила, лозя, неколцина слуга, може би дори книги и ръкоделие, с което да запълва времето си. Удобен манастир. Такава перспектива не я задоволяваше.

Тя погледна към Лудовичи и осъзна, че той ще й липсва. Кога се беше случило това? С Аббас бе изживяла поривите на младостта, опасността от непозволения романс. Със Сирхане беше познала удоволствието, беше се научила да се освобождава от нуждата да има мъж до себе си. Едва след смъртта на приятелката си беше започнала да вижда Лудовичи такъв, какъвто бе — един смъртен, който я обичаше може би повече, отколкото бе способен да изрази. Въпреки че беше станал неин съпруг, тя никога не му се бе отдавала така, както се бе отдавала на Сирхане и веднъж — с Аббас, но Лудовичи й беше партньор, закрилник, дори се беше превърнал в неин приятел. Щеше да й липсва топлината на тялото му в леглото, интелигентността и силата му.

Не, реши тя. Вече не можеше да живее без него.

— Искаш ли да отида? — попита го тя.

— Не — отвърна Лудовичи. — Това е последното, което искам.

— Тогава няма да тръгна.

— Ти не разбираш, Джулия…

— Напротив, разбирам много добре. Просто не искам да те оставям.

— Защо? — Той объркано я погледна.

— Може би съм се привързала към теб.

— Какво?

Устните на Джулия се извиха в тънка тъжна усмивка.

— Толкова ли ти е трудно да го повярваш?

— Да. Да, трудно ми е. Никога не съм очаквал да чуя подобно признание.

— Ако дойдеш с мен, ще тръгна. Ако не можеш, оставам тук. Твърдо съм го решила.

Лудовичи стана и приближи до прозореца. Застана с гръб към жена си. Мили боже! Толкова дълго бе чакал тя да прояви някаква страст към него — поне за миг, — че спокойното и признание направо го беше поразило. Не знаеше какво да каже или да направи. Почти се беше отказал, а сега — това!

— Не знам какво да кажа.

Чу шумоленето на полите й, докато приближаваше зад него. Почувства ръката й върху своята.

— Какво ще правиш?

— Не мога да поема риска да останеш тук.

— Значи ще дойдеш с мен?

— Да. Може би в Кипър ще ми хареса. Ще отглеждам грозде. Ще потъмнея и ще се сбръчкам на слънцето.

— Не ми звучи в твоя стил.

— Ще оставя ръководството на бизнеса в ръцете на помощника си. Ако Аббас греши, след няколко месеца ще се върнем в двореца. Ако се окаже прав, тогава… — Той сви рамене. — Може би венецианският ренегат в крайна сметка отдавна е доказал на какво е способен. — Той се обърна. Джулия му се усмихваше.

Представи си я такава, каквато беше в деня, в който заедно с Аббас я бяха видели за първи път в църквата „Санта Мария деи Мираколи“. Видението от кадифе, както я беше описал веднъж приятелят му, вече не беше някогашният ангел. Но той продължаваше да я обича така силно, както винаги. Най-сетне тя го бе пожелала. И това му беше достатъчно.

Абдуллах Али Осман, личният лекар на Сюлейман, беше нещастен. Султанът го беше вдигнал от леглото, а лицето му бе изкривено от отчаяние.